Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Бунт

Бунт

Автор: Робин Йънг

Преводач: Павел Талев

Превод от:английски език

Дата на издаване:Април 2013

ISBN:978-954-28-1266-1

Страници:648

Корична цена:20 лв.


Един млад мъж ще се изправи срещу краля на Англия в епичен сблъсък на нации. Името му е Робърт Брус, а началото на неговата история започва в „Бунт”.

Разказ за пророчества, борба за власт и героични битки. Невероятно богата по съдържание и вълнуваща нова поредица с място на действие Шотландия, Англия, Ирландия и Уелс през същия период, в който се развива действието в романа Братствотоот предишната поредица на Робин Йънг.

Годината е 1286-а сл.Хр. Шотландия е скована от незапомнена тежка зима. Някои дори казват, че е настъпил Денят на Страшния съд. В бурна нощ кралят на Шотландия пътува на кон от Единбург. По пътя е убит от един от придружителите си и тронът остава без наследник. Страната е заплашена от гражданска война, докато влиятелните шотландски кланове се борят за власт, без да знаят, че Едуард, кралят на Англия, крои свои планове и бленува бъдещото си кралство – представа, породена от думите на древно пророчество, написани преди години от самия крал Артур. Обликът на Британия може да бъде променен завинаги. Сред пепелищата на войната, кървавите вражди и разделението един млад благородник – Робърт Брус – ще се изправи срещу най-могъщия крал на Англия, за да се опита да осуети плановете му.


 

Гаскония, Франция

1262 сл.Хр.

Конете цвилеха. Мечове свистяха във въздуха, сечаха щитове, разбиваха шлемове. Задъхани мъже сипеха ругатни и проклятия през визьорите на шлемовете, а ръцете и плещите им крещяха от силната болка при всеки замах и всеки удар. Прахта от сухата пръст се вдигаше на облаци под краката им и обагряше в жълто въздуха над лозето. В пресъхналите си гърла те усещаха възкиселата миризма на набъбналите в жегата гроздови зърна, а солената пот смъдеше в очите и ги заслепяваше.

В разгара на битката мъж с туника в червено и златистожълто вдигна щита си, за да срещне нов удар. Конят под него се извърна встрани. Той го сръга с коляно да се завърти обратно и на свой ред мушна с меча противника си в ребрата. Острието проби плата на туниката и опря в желязната ризница под нея. До него огромен мъж в наметало на сини и бели райета с избродирани червени птички стовари с все сила меча си върху нечий гръб и от усилието изпръска със слюнка подбрадието на шлема си. Удареният политна напред и изпусна меча. Конят му се препъна и той падна от седлото.

Строполи се върху почернялата от смачканото грозде земя и се претърколи встрани, за да избегне копитата на тежките бойни коне, които тъпчеха пръстта наоколо. Едно копито се

стовари върху главата му, смачка шлема и безжизненото му тяло остана да лежи, подритвано и тъпкано, докато мъжете над него продължаваха да се бият. Мъжът с туниката в червено и златистожълто вдигна меча си и нададе силен вик, който другите подеха.

„Артур! – викаха те. – Артур!“

Това придаде сила на крайниците им и изпълни дробовете им с още въздух. Продължиха да се бият по-ожесточено и безмилостно. След като повалиха още врагове и събориха други от конете, издигнаха над мелето знаме, което се развя от сухия вятър. Беше кървавочервено, по средата с изправен дракон, бълващ огън.

„Артур! Артур!“

Мъжът с наметалото на сини и бели райета беше загубил меча си, но продължаваше да се бие, използвайки щита си за оръжие. Удари с горния му ръб един мъж под брадичката, извърна се и го стовари по визьора на друг. Изгубил търпение със следващия противник, който не се предаваше, той го сграбчи за врата и го смъкна от седлото. Когато мъжът се строполи между конете, като размахваше безпомощно ръце и надаваше гневни викове, прозвучаха три дълги изсвирвания на рог. Чули звука, онези, които бяха още на конете, един по един наведоха мечове. Едва поемайки си дъх, задърпаха юздите на възбудените животни, за да ги укротят. Тези на земята тръгнаха, препъвайки се, като се мъчеха да си пробият път през тълпата. Бяха заобиколени от чакащи ги пехотинци, въоръжени с къси мечове. Един мъж, който се опита да се измъкне, втурвайки се през лозите, беше довлечен обратно и усмирен с ритници. Оръженосците започнаха да събират разпръсналите се по време на битката коне, останали без ездачи. Мъжът в червено-златистата туника свали шлема си със сребърни криле на дракон. Откри се младо лице с изпъкнали скули и наситено сиви очи. Клепачът на едното беше леко отпуснат надолу, което му придаваше малко лукав вид. Като пое с пълни гърди прашния въздух, принц Едуард огледа победените мъже. Току-що бяха отнели оръжията и на последните противници. Няколко от тях бяха ранени в битката – двама сериозно – и оръженосците трябваше да ги носят. Един мъж се олюляваше, подкрепян от другарите си, и стенеше през окървавените си венци. Предните му зъби бяха избити. Едуард усещаше как кръвта му пулсира във вените и пее песента на победата.

– Още една победа, племеннико.

Дрезгавият глас беше на мъжа с наметалото на сини и бели райета, на места с бродирани червени птички. Уилям де Валънс беше свалил шлема си и беше махнал подбрадието му. Сега то висеше върху желязната яка, която придържаше шлема. По месестото му лице се стичаше пот. Преди Едуард да успее да отговори, един от оръженосците извика:

– Тук има мъртвец, господарю!

Едуард се извърна и погледна към оръженосеца, наведен над един труп. Туниката на мъртвия беше покрита с прах, а отстрани на шлема му имаше вдлъбнатина. От едното му око беше бликнала кръв.

– Вземи му бронята и меча – нареди след кратка пауза Едуард на оръженосеца.

– Лорд Едуард! – протестира един от обезоръжените мъже и направи крачка напред, но беше избутан назад от пехотинците. – Искам правата за тялото на другаря ми!

– Можеш да погребеш тялото, след като бъде платен откупът ти, за който ще се споразумеем. Имаш думата ми.

Обаче доспехите му са мои! – След тези думи Едуард подаде шлема с драконовите криле и щита си на един оръженосец, пое юздите и пришпори коня между два реда лози.

– Доведете пленниците! – нареди на пешите войници Уилям де Валънс.

Другите воини на Едуард изостанаха, а знамето с дракона се издигаше като червен юмрук над главите им на фона на спускащия се здрач. Докато слугите събираха изпочупените оръжия и ранените коне, отрядът излезе от лозята, без да обръща внимание на дотичалите селяни, които се развикаха при вида на унищожените лози. Мястото за турнира беше определено, както обикновено, между два града, но включването в него на ниви, пасбища и дори села беше неизбежно.

Едуард поведе с бавен ход коня си през нивите и свали железните ръкавици. Въпреки кожената подплата по дланите му се бяха появили мехури. Чу зад себе си някои от хората му да мърморят. Предположи, че говорят за мъртвия и за това как безцеремонно беше реагирал. В края на краищата това беше само игра и противниците им бяха мними врагове. Но турнирите нямаше да продължават безкрайно. Скоро полесраженията и противниците щяха да станат напълно истински. Той искаше те да са готови за това.

Започна да свива и разпуска разранените си ръце и погледна към Валънс, който яздеше редом с него. Валънс се беше настанил удобно, отпуснал масивното си тяло върху високата облегалка на седлото, и халките на плетената му ризница подрънкваха върху дървото. За разлика от по-младите рицари той изобщо не показа, че съжалява за случилото се, докато прекарваше захабено парче плат по дължината на меча си. Видя се, че върхът му е много по-остър от тъпите оръжия, които използваха Едуард и останалите мъже от групата. Забелязал погледа на Едуард, Валънс многозначително се усмихна:

– Нямаше как да бъде избегнато, племеннико. Нямаше как.

Едуард не каза нищо, само кимна и отново насочи вниманието си към пътя. Нямаше намерение да спори с чичо сиза правилата на турнирите, след като той му беше помогнал да спечели повечето от онези, в които беше участваланеговата група през този сезон. Това му беше донесло коне,оръжия и брони, достатъчни за въоръжаването на цяла армия, да не говорим пък за десетките млади неженени мъже,привлечени от нарастващата му популярност. Преди няколко месеца по време на пир по повод победа един от тях гонарече новия Артур и името му остана, а това привлече ощежелаещи да се присъединят към групата под знамето с дракона. Валънс може и да беше побойник, чиято репутация нажесток човек беше известна далеч извън пределите на градавъв Франция, в който беше роден. Ала уменията му на бойното поле и фактът, че беше един от малцината членовена семейството на Едуард, които не го бяха изоставили, гоправеха безценен. По тази причина Едуард беше дал на чичоси пълна свобода и не обръщаше внимание на яростните муизблици и множеството му прегрешения.

Когато двама от по-възрастните рицари подхванаха неприлична победна песен, скоро подета и от другите, Едуардсе обърна назад, за да види редиците ухилени, потни лица.

Повечето бяха малко над двайсетгодишни – като него, в по-голямата си част по-малките синове на френски благородници, привлечени от обещанието за плячка и слава. След месеци участие в турнири Едуард ги познаваше добре. Сега тебяха готови да се бият за него, без да задават въпроси. Ощеняколко седмици подготовка и щяха да бъдат напълно готови. След това щеше да се върне в Англия начело на отряда, зада си възстанови достойнството и земите си.

Бяха изминали девет месеца, откакто баща му, кралят,го изпрати в изгнание. Дори майка му си беше замълчала припроизнасянето на присъдата: отнемаха земите му в Уелс иАнглия, дадени му, когато беше навършил петнадесет години, като част от споразумението за женитбата му. КралХенри остана мрачен и безмълвен, когато Едуард напусна након двореца „Уестминстър“ на път за Портсмът и кораба,който щеше да го отведе в единствените земи, останали мув Гаскония. Едуард си спомни, че погледна назад само веднъжи видя, че баща му вече се беше обърнал и минаваше през портите на двореца. Стисна зъби, за да прогони спомена, и насочи вниманието си към гледката на въодушевените рицари,които го следваха на уморените си коне и до един повтаряхаимето на Артур. Баща му щеше да бъде принуден да се извини, когато видеше какъв воин е станал синът му и как хоратаму го наричаха с името на най-великия крал, живял някога.

Руменината на вечерта избледняваше и първите звездина небето се показаха, когато отрядът навлезе в двора наловната хижа от яки греди, заобиколена от помощни по-стройки и дървета. Едуард слезе от коня. Предаде го на единконяр, каза на Уилям де Валънс да задържи пленниците, когато пристигнат, и се отправи към главната сграда. Искашеда измие прахта от лицето и да утоли жаждата си, предида се появят другите командири и да бъдат сключени споразуменията за откупите. Принуден да се наведе на входапоради високия си ръст, той влезе в хижата, мина покрайслугите и се качи в стаята си на горния етаж.

Влезе вътре, а дрънченето на бронята и шпорите отекваше по дървения под. Разкопча колана, на който висешедвуострият му меч, захвърли оръжието на леглото и усетикак му олекна на кръста. В стаята цареше полумрак; бешеосветявана само от една-единствена свещ, която трептеше върху маса до прозореца. Зад нея имаше огледало. Когатосе приближи и се наведе, Едуард видя в него образа си. Намасата го очакваха специално приготвени кана с вода, легени кърпа. Изрита встрани поставената пред масата табуретка, наля вода в легена, наведе се и загреба с шепи. Усети ястудена като лед върху разгорещеното си лице. Загреба ощеи почувства как тя се стича на ледени струйки по кожатаму и измива прахта и кръвта. Когато привърши, взе кърпатаи изтри водата от очите си. Свали я и видя жена си да стоипред него. Гъстата ѝ коса се спускаше на вълни по раменетеи стигаше до кръста. Колко често я прибираше под воали,шапки и украшения за глава! Харесваше му да я вижда разпусната. Това беше позволено единствено на него.

Елинор Кастилска присви бадемовите си очи и се усмихна:

– Ти победи.

– Откъде знаеш? – попита той и я придърпа към себе си.

– Чух хората ти да пеят отдалеч. Но дори и да не бях гичула, щях да разбера от изражението на лицето ти.

Той усети мириса на мед и билки от сапуна, който тя използваше, донесен от Свещената земя. Елинор се отдръпнаи се засмя:

– Мокър си!

Едуард се усмихна и целуна отново жена си, придърпая по-плътно до себе си въпреки протестите ѝ, зацапвайкибезупречно чистата ѝ риза с мръсотия от туниката и бронята. Накрая я пусна и се огледа наоколо за вино. Елинор сеизправи на пръсти, за да обхване раменете му, а след това гонакара да седне на табуретката до масата, докато му наливаше. Почувствал се неудобно да седи все още с бронята си,но твърде уморен да я свали, Едуард наблюдаваше в огледалото как жена му налива вино от лъскава кана с изрисуванипо нея паунови пера. Тя остави каната, бързо прекара пръстпод ръба ѝ, за да улови една капка, и го облиза, а той усетикак го пронизва обичта му към нея. Беше онази любов, която възниква като компенсация за претърпяна загуба. Освенчичо му Елинор беше единственият друг човек, последвал гов изгнанието. Можеше да остане в Лондон сред удобстватаи сигурността на дворците Уиндзор или Уестминстър, тъйкато присъдата не се отнасяше и за нея. Но тя нито веднъжне беше споменала за подобна възможност.

Когато се качи на кораба в Портсмът, Едуард се бешеусамотил в трюма. Там, хванал главата си с ръце, тойплака за пръв път, откакто беше момче и наблюдавашеот същия този пристан как баща му отплава за Франция,без да го вземе със себе си. Когато изтри сълзите, предизвикани от унижението и, както сам беше признал предсебе си, от страха, че е загубил почти всичко, Елинор бешедошла при него. Беше коленичила, беше хванала ръцетему и му беше казала, че те нямат нужда от краля и кралицата, нито от неговия кръстник заговорник Симон деМонфор – причината за наказанието му. Нямат нужда отникого. Тя говореше с ожесточение, гласът ѝ беше силен ипо-решителен от когато и да било преди. По-късно бяхаправили любов сред миришещия на кисело трюм под палубата. Бяха женени от седем години, но до този моменттехният брачен съюз се характеризираше най-вече с нежност и любезности един към друг. Сега се бяха нахвърлилис настървение, бяха разкъсали дрехите си и бяха излели докрай гнева и страха си сред скърцащите дъски и морето,което ги отнасяше далеч от бреговете на Англия.

Тяхното дете, първото, което предстоеше да се роди,може би плод на онова бясно любене на кораба, издуваше корема ѝ под широката дреха. Елинор се приближи зад него иму подаде чашата. Едуард отпи голяма глътка и виното опари пресъхналото му гърло. Когато остави чашата, погледътму попадна на една книга на ръба на масата, непосредственоизвън светлия кръг на свещта, където я беше оставил тазисутрин.

– Ще накарам слугите да ти донесат нещо за ядене.

Докато я слушаше да говори шепнешком и да стискарамото му, Едуард видя лицето си в огледалото, внезапностанало намръщено и замислено. Докосна пръстите ѝ, благодарен, че тя го познава добре и разбира кога иска да бъдеоставен сам. Елинор се обърна, загърна се с мантията си иЕдуард я видя в огледалото да се отдалечава, а черната ѝкоса изчезва в мрака. Когато вратата се затвори, той погледна книгата и я придърпа към себе си. Повечето думивърху кожената ѝ подвързия бяха изтрити, но той все ощеможеше да различи очертанията им.

„Пророчествата на Мерлин“

Джефри Монмътски

 

Това беше една от малкото лични вещи, които бешедонесъл със себе си от Англия. През годините я беше препрочитал много пъти заедно с други трудове на Монмътски:

„Животът на Мерлин“ и „История на кралете на Британия“, за която сега се говореше, че от нея има повече екземпляри, отколкото от Библията. Едуард знаеше наизустподвизите на Брут – воинът от Троя, който след Троянскатавойна отплавал на север и основал Британия, знаеше историята на крал Лир и тази за пристигането на Цезар. Обаченай-много харесваше разказите за крал Артур от първотопророчество, което Утер Пендрагон научил от Мерлин, чеще бъде крал и че след него синът му ще управлява цяла Британия, както и пророчеството за ужасното поражение наАртур при Камлан, където той предава короната си на своябратовчед Константайн, преди да отплава за Авалон, за дасе лекува. Когато Едуард наблюдава първия си турнир приСмитфийлд в Лондон, той гледаше с възхищение рицарите,облечени като мъжете в двора на Артур, а един от тях бешесамият легендарен крал.

Едуард взе книгата и пожълтелите ѝ страници се разтвориха там, където беше пъхнато парче пергамент. Загледа се в думите, написани върху него, и мислено си представи,че чува как кралят ги диктува с тържествен тон. Беше препрочитал това писмо много пъти, откакто го получи. Товабеше първият контакт с баща му, след като напусна Лондон. Гневът, който първоначално почувства, вече беше отминал. Беше останало само изгарящо го нетърпение. В писмото се говореше за разрушени замъци и разграбени градове,за ниви и пасбища, превърнати в пустош, за изпепелена земя,за осеяни с трупове улици и полета и за смрад, изпълващавъздуха. Мъже, командвани от главатаря Луелин ап Грифит,се бяха спуснали от техните крепости в планините на древното уелско кралство Гуинед. При женитбата си с ЕлинорЕдуард беше получил от баща си много земя, включителноедна ивица по северното крайбрежие на Уелс, от границата при Честър до бреговете на река Конуи. Според писмототъкмо тези земи горяха сега. Но това не ставаше за пръвпът. Преди шест години, когато Едуард беше на седемнадесет, Луелин беше повел мъжете на Гуинед на въстание срещуанглийската окупация на тази територия. Нападението себеше оказало много ефикасно и само в течение на няколкодни районът премина под контрола на Луелин, английскитезамъци бяха опожарени, а гарнизоните – принудени да сеспасяват с бягство. Тъй като не разполагаше със средства,Едуард беше отишъл при баща си веднага след първите съобщения, достигнали до него. Кралят му отказа помощта сии заяви, че това е неговата възможност да се докаже катовоин и командир пред хората си. Едуард знаеше, че причината е друга и че Хенри е зает преди всичко с опитите си данаправи най-малкия си син Едмънд крал на Сицилия и затоваиска да пести средства и подкрепа. Накрая, след като успяда получи заем от един от чичовците си, той тръгна сам схората си да спасява земите си в Уелс. Луелин го беше разгромил. Принуден да отстъпва само след едно сражение, сразпиляна армия и накърнена репутация, Едуард все още сиспомняше подигравателните песнички, които пееха за негопобедоносно ликуващите уелсци.

Междувременно в двореца все повече негодуваха зарадиабсурдните сицилиански стремежи на Хенри и за това, че фаворизира своите полубратя от ползващата се с лоша славафамилия на Валънсците, току-що пристигнали в Англия. Водач на протестите срещу краля беше кръстникът на Едуард,Симон де Монфор, граф на Лестър. Той беше привлякъл насвоя страна много поддръжници на предизвикателствотоси срещу Хенри, което стигна своята кулминация на заседание на парламента в Оксфорд, когато кралят беше принуденда отстъпи повечето от властта си на бароните. Разгневенот глупавите действия на Хенри и от собственото си поражение от Луелин, Едуард беше застанал на страната накръстника си, убедил го да сключи съюз с него срещу баща му.

Научавайки за предателството, Хенри го лиши от наследство и го изпрати в изгнание. Едуард прочете писмото ощеведнъж, задържайки вниманието си на последните пасажи.Това, което отличаваше сегашното въстание, беше фактът,че Луелин ап Грифит беше сторил немислимото и беше обединил под знамената си целия Уелс. До този момент северът

и югът бяха разделени не само от планинската преградаСноудония. В продължение на векове владетелите на тритедревни уелски кралства се бяха борили за върховенство, катонепрекъснато се сражаваха както помежду си, така и с английските лордове, които граничеха с тях на юг и на изток.

В страната открай време цареше хаос. Сега Луелин бешеобединил тези бунтари под своеводачество, насочвайки техните копия и лъкове на изток срещу Англия. Хенри беше написал, че Луелин надянал на главата си златна корона и сепредставял за принц на Уелс. Това не беше каква да е корона,а короната на Артур.

Едуард остана още малко загледан в пергамента, а после го поднесе към свещта. Кожата се сгърчи и пламъкът затрептя буйно около обещанието на баща му, че ако се върнеи разгроми Луелин, ще получи обратно всичките си земи. Тойбеше готов. Готов да се завърне у дома с мъжете, събрали сепод знамето му, да заеме отново мястото си в Англия и даприеме извиненията на родителите си. Готов да се разправис Луелин. Уелсците можеха и да са обединени за пръв път, нотъкмо там се криеше и уязвимото им място, съзряно от Едуард между редовете на писмото. Веднага беше предугадилпритегателната сила на една легенда. Луелин сам ясно съзрятова, защото не би могъл да избере по-ефикасен символ, скойто да обедини народа на Уелс. За тях Артур беше нещоповече от герой, той беше последният британски крал преди саксонците и нормандците. Но след като нещо толковамощно можеше да обедини един народ в обща идентичност,не следваше ли от това, че тъкмо то можеше да го разедини? Пергаментът се беше свил на черни въглени, когато навратата се почука. Отвори се и на входа се показа огромната фигура на Уилям де Валънс.

– Командирите пристигнаха да обсъдят откупа на хората си.

Едуард се изправи, оставяйки останките от писмото дасе превърнат в пепел върху масата. Остави книгата отворена, а думите по страниците бяха черни на фона на трепкащия пламък на свещта.

 

Ч А С Т П Ъ Р В А

1286 сл.Хр.

 

Беше нощ и рогата на яркия полумесец блестяха... От върха на високата планина пророкътследеше пътя на звездите и говореше в пространството: „Какво означава този лъч на Марс?

Дали новата червенина означава, че един крал емъртъв и ще има друг?“

Животът на Мерлин, Джефри Монмътски

 

1.

Беше гласът на Бога. И Бог беше гневен.

Икономът на краля, който се провираше между масите ипейките, премигна, когато небето се разтвори с нов страховиттрясък, който проехтя в далечината. На отсрещната страна назалата един от по-младите слуги сведе глава и старият икономреши, че се моли. Сега бурята беше точно над тях. Връхлетякулите и назъбените им парапети, угаси оскъдната следобеднасветлина и потопи преждевременно замъка в среднощен мрак.

Страхът, насаждан в продължение на няколко месеца от слуховете, сега беше станал толкова голям, че дори Гътред, който сенадсмиваше над всички подобни приказки, също го усети.

При следващата светкавица той погледна плетеницатаот греди високо над трепкащата светлина на факлите и сезапита какво би станало, ако гръмотевицата удари покрива.

Представи си библейска сцена: сипещ се отгоре бял огън,разхвърляни по пода овъглени тела, все още стискащи в ръценожове и чаши. Щяха ли да се изправят по същия начин, покойто бяха паднали? Погледна каната, която държеше с покритите си със старчески петна ръце. Той също ли щеше дасе изправи?

Полупритворил очи, Гътред начена една молитва, но после спря. Ама че глупости! Това бяха онези ужасни мартенскибури, които правят стариците неспокойни и карат духовницитеда виждат в тях предзнаменования. Продължи пътя си междумасите, ала не можа да пренебрегне напълно вътрешния глас,който шепнешком му напомняше, че слуховете бяха започналидълго преди северът да разтвори своята паст и да засипе съссняг, ветрове и гръмотевици Шотландия.

Стиснал здраво каната, за да не излее и капка от скъпоценната течност, икономът заизкачва стъпалата на подиума, издигнат в единия край на голямата зала. С всяка стъпка се издигашенад главите на лордовете, кралските придворни, слугите, кучетата и разните хрантутници, които се боричкаха долу за мястои внимание. Гътред беше видял как по команда на управителя назамъка вратарите изведоха навън няколко младежи, успели да сепромъкнат неканени в залата. В дните, когато имаше пир, винагицареше хаос. Конюшните бяха препълнени, покоите на един отлордовете още не бяха готови, няколко съобщения бяха изпратени на погрешен адрес, от бързане слугите ставаха непохватни, агосподарите им – гневни. Но въпреки тези трудности и бурнотовреме този следобед кралят, изглежда, беше в добро настроение.

Смееше се на нещо, което епископът на Глазгоу току-що бешеказал при приближаването на Гътред. Лицето му беше зачервеноот пиенето и ужасната горещина, идваща от огнищата в залата.

Беше разлял нещо върху робата си. Прясната слама, застланатази сутрин около масата върху подиума, сега лепнеше под краката от изпадалите върху нея остатъци от медена пита, разлятовино и разсипана мазнина от печеното. Гътред огледа многобройните сребърни подноси и съдове и дискретно навеждайкиглава – определяше чия чаша има нужда от напълване. Осемтемъже, които седяха от двете страни на краля, се надвикваха нависок глас с бурята и помежду си и икономът трябваше да се навежда още по-ниско, за да бъде чут.

– Още вино, милорд?

Без да прекъсва разговора, крал Александър подаде чашатаси, която беше по-голяма от другите и инкрустирана със скъпоценни камъни.

– Мисля, че вече обсъждахме този въпрос – рече сърдито той,обръщайки се към мъжа от лявата му страна. След като икономътпрестана да налива червеното вино, кралят отпи една глътка.

– Простете, господарю – отвърна мъжът и постави ръкавърху чашата си, когато икономът понечи да я напълни, – номолбата за...

– Благодаря ти, Гътред – рече кралят и икономът продължикъм епископа на Глазгоу, който вече държеше чашата си готова.

Мъжът стисна зъби.

– Господарю, молбата за освобождаването на затворникаидва директно от моя шурей, а като негов роднина и главенсъдия на Глазгоу ще бъде нехайство от моя страна да не ѝ отделя вниманието, което заслужава.

Крал Александър се намръщи, когато черните очи на ДжонКомън продължиха да се взират в него. Издълженото лице налорда на Баденох изглеждаше восъчно бледо на светлината нафаклите и също толкова строго, колкото и дрехите му – черенвълнен плащ, поръбен около раменете с прошарена вълча кожа,която така се сливаше с цвета на косата му, че беше невъзможно да се каже къде свършва тя и къде започва кожата на вълка.

Гербът на туниката, която носеше отдолу, едва се виждаше – червен щит с избродирани върху него три бели житни класа. Кралят беше поразен колко много приличаше на баща си ЧервенияКомън – същото студено държане и строго изражение. Всичкимъже от клана Комън ли бяха такива? Александър огледа масатаи спря погледа си на графа на Бюкан, главата на Черните Комъни, които също като Червения Комън носеха името си от цвета на гербовете си – черен щит, украсен с три пшенични класа.

Погледът на Александър срещна издължено, слабо лице, коетого изгледа дълго и предпазливо. Ако те не бяха толкова способни служители, още преди години да ги беше махнал от двореца.

Честно казано, Комъните го притесняваха.

– Както казах, ще помисля по въпроса. Томас от Галоуейе в затвора повече от петдесет години. Сигурен съм, че щеможе да издържи още няколко седмици в килията.

– Дори само ден вероятно изглежда като цяла вечностза един Нефинен – рече небрежно Джон Комън, но предизвикателството беше очевидно.

– Нефинен ли? – Александър присви сините си очи. Оставичашата си. Доброто му настроение се беше изпарило. – Тозичовек се разбунтува против баща ми!

– Тогава е бил още момче, господарю. Хората от Галоуей саго избрали за свой водач.

– И баща ми ги накара да платят за това с кръвта си – казаразпалено Александър. Виното беше разгорещило кръвта му илицето му се беше зачервило. – Томас от Галоуей беше копеле.

Нямаше право да бъде лорд и хората го знаеха.

– Бяха изправени пред труден избор – да бъдат управлявани от копеле или да видят земята си разделена между три дъщери. Сигурен съм, че можете да разберете положението, в коетоса се оказали, кралю. – Александър усети нещо недоизказано втона на Комън. Да не би лордът на Баденох да се опитваше данамекне, че неговото собствено положение може да се сравнис това, което беше станало в Галоуей преди повече от половинвек? Преди да може да реши дали е така, от далечния край намасата се чу един спокоен глас:

– С приказките си пречите на нашия любезен домакин да сехрани, сър Джон. Съвещанието на Съвета приключи.

Джон Комън стрелна с очи говорещия. Когато срещнаспокойния поглед на главния лорд-стюард1 Джеймс Стюарт,привидно невъзмутимото му изражение рязко се смени с открита враждебност, но преди да успее да отговори, прозвучаавторитетният глас на епископа на Глазгоу Робърт Уишарт:

– Добре казано, сър Джеймс. Сега устата ни са за това даядем и да хвалим нашия милостив господар за щедрите му дарове. – Уишарт вдигна чашата си. – Това вино е великолепно,милорд. От Гаскония ли е?

Отговорът на краля беше заглушен от мощния тътен нанова гръмотевица, която накара кучетата да се разлаят, а епископът на Свети Андрю – да разлее питието си.Уишарт пресилено се усмихна.

– Ако това наистина е Денят на Страшния съд, в такъв случай ще се възнесем с пълни стомаси! – каза той и отпи голямаглътка, която изцапа устните му. Епископът на Свети Андрю,който за разлика от пълния и общителен Уишарт беше слаб имрачен, протестира при тези думи, но Уишарт продължи да говори, без да му обръща внимание:

– Вие, както и аз, Ваше преосвещенство, знаете, че ако всеки ден бъде обявяван за Ден на Страшния съд, досега да сме севъзнесли повече от десет пъти! – Кралят искаше да каже нещо,но се спря, забелязал познато лице да се провира долу презтълпата. Беше един от пажовете на кралицата – способен французин на име Адам. Пътното му наметало лъщеше на светлината на факлите, а черната му коса беше прогизнала от дъжда.

Когато Адам се спря за малко край едно от огнищата, влагатапо дрехите му започна да се вие около него като мъгла. Послепажът тръгна бързо по стъпалата на подиума.

– Милорд! – Адам спря пред краля, за да се поклони и да сипоеме дъх. – Нося вест от Кингхорн.

– В тази буря ли? – зачуди се Уишарт, виждайки как Адамсе наведе над краля и започна да му шепне нещо на ухото.

Когато свърши, устните на Александър се разтегнаха влека усмивка.

– Адам, иди да доведеш Том от стаята му. Кажи му да мидонесе наметалото и да оседлае коня ми. Тръгваме веднага заКингхорн.

– Както заповядате, милорд.

– Случило ли се е нещо? – попита епископът на СветиАндрю, когато Адам заслиза бързо по стъпалата на подиума. –Кралицата, тя...

– Кралицата е добре – рече Александър и широко се усмихна. – Нуждае се от компанията ми. – Той се изправи. Чу сесилно скърцане на пейки и тътрене на крака, когато хората взалата се изправиха заедно с него. Някои от тях сръгаха други,които бяха доста пийнали и не бяха станали, да ги последват.

Кралят вдигна ръце и повиши глас, обръщайки се към тях:

– Моля ви, седнете. Трябва да ви кажа довиждане, но виеостанете и се забавлявайте. – Той даде знак на арфиста си, който веднага започна да свири, и металните звуци от арфата се

извисиха над рева на вятъра.

Когато кралят се отдръпна от масата, Джеймс Стюарт застана пред него:

– Милорд, почакайте до сутринта – рече тихо той. – Деняте много лош за пътуване, особено по тези пътища.

Кралят спря, виждайки тревогата, изписана на лицето му.

Погледна назад и видя същата тревога в очите на другите около масата, с изключение на Джон Комън, който се беше навели разговаряше спокойно със своя роднина графа на Бюкан. Замомент кралят се поколеба и беше почти готов да се върне намястото си и да повика Гътред да донесе още вино. Но нещопо-силно го накара да продължи. Последните думи на Комънпродължаваха да звучат в ушите му: „Сигурен съм, че можетеда разберете положението, в което са изпаднали.“ Александърмного добре ги разбираше, защото въпросът кой ще го наследи на трона го тормозеше вече две години – от деня, в койтонаследникът, на когото възлагаше всичките си надежди, бешепоследвал безвъзвратно в гроба жена му, дъщеря му и по-малкия му син. Със смъртта на по-голямото му момче наследствената линия на Александър беше прекъсната като песенна солист пред хора. Сега тя продължаваше само като слабоехо над Северно море в лицето на тригодишната му внучкаМаргарет, дете на починалата му дъщеря и на краля на Норвегия. Да, Александър разбираше много добре трудния избор,пред който бяха изправени хората от Галоуей преди петдесетгодини, когато техният лорд беше умрял, без да остави мъжкинаследник.

– Трябва да вървя, Джеймс – каза тихо, но твърдо кралят.Изминаха почти шест месеца от брачната нощ, а Йоланда всеоще е без дете, и то не от липса на желание да опитва. Ако

с Божията благословия тази вечер приеме семето ми, по товавреме следващата година бих могъл да имам наследник. Могада рискувам с една буря за това. – Свали от главата си златнатадиадема, която носеше по време на събранието на Съвета и напиршеството, и я подаде на Стюарт. Прекара ръка през косатаси, малко сплескана на мястото, където беше стоял обръчът.

– Скоро ще се върна.

Погледът му се спря на Джон Комън.

– Междувременно можеш да кажеш на лорда на Баденох,че ще задоволя молбата на неговия зет. – Очите на Александързакачливо проблеснаха. – Обаче почакай до утре.

– Милорд! – прошепна Джеймс и едва-едва се усмихна.

Александър прекоси подиума, следвайки следите от калните подметки на Адам. Златото по яркочервената му роба проблясваше. Когато вратарят се поклони и отвори двукрилатаврата на залата, кралят премина през нея, а звуците на арфатазаглъхнаха зад него.

Навън бурята го блъсна като юмрук. Леденостудениятдъжд заплющя в лицето му и почти го заслепи, докато слизаше по стъпалата към двора. Трепна, когато една светкавица раздра мрачното небе. Облаците се бяха спуснали толкова ниско,че сякаш докосваха покривите на сградите, които се простирахапред него в рамките на вътрешните крепостни стени, зад коитоземята се спускаше стръмно надолу към външните укрепления.

От това високо място кралят можеше да вижда отвъд външнитекрепостни стени, където град Единбург се простираше на изтокпо гръбнака на огромната скала, в чиято най-висока част се намираше замъкът.

В далечината, в подножието на хълма, той различи смътнитеочертания на абатството Холируд, а зад него стърчаха бруленитеот вятъра скали, чиито върхове се губеха в облаците. На севертеренът ставаше по-равен и преминаваше в пасбища и ниви. Следтях следваха блата, които стигаха до Фърт ъв Форт2, наричан отангличаните Шотландско море. Отвъд това водно пространство,осветявано от време на време от проблясъците на светкавиците,бяха гористите хълмове на Файф и пътят, по който той трябвашеда мине. Отстоящият на двадесет мили Кингхорн му се струвашепо-далечен от когато и да било. Замислил се за изпълнените смрачно пророчество думи на епископа на Свети Андрю, че когато настъпи Денят на Страшния съд той със сигурност ще прилича на сегашния, шибан от дъжда, Александър се поколеба на последното стъпало. Ала като видя Адам да тича към него, наложиси да стъпи в калта, представяйки си как младата му съпруга гочака в топлото легло. Щеше да има вино с подправки и светлина,идваща от огнището.

– Милорд, Том лежи болен! – провикна се Адам, опитвайкисе да заглуши бурята. Носеше пътното наметало на краля.

– Болен? – Александър сбърчи вежди, докато пажът загръщаше раменете му с поръбената с кожа дреха. Том, койтому служеше вече повече от тридесет години, винаги пътуваше снего. Адам може и да беше способен, но той беше любимецът на кралицата, дошъл със свитата ѝ в Шотландия миналата есен.

– Този следобед Том беше добре. Лекарят прегледа ли го?

– Каза, че не е нужно – отвърна Адам и поведе краля преззалетия с вода двор. – Тук внимавайте къде стъпвате, сир.

Отпред горяха фенери. Пламъците им приличаха на пърхащи с криле птици, които се блъскат в стъклото. Вятърът разнасяше цвиленето на конете и виковете на мъжете.

– Кой ще ме придружава?

– Том изпрати на негово място мастър Брайс. – Александърсвъси още по-дълбоко вежди, когато Адам го въведе в конюшнята. В ноздрите го удари острият мирис на слама и тор.

– Господарю – поздрави го началникът на конюшнята, който водеше красив сив жребец, – лично оседлах за вас Уинтър,макар да не повярвах на ушите си, когато мастър Брайс миказа, че ще пътувате в това време.

Александър погледна Брайс – мълчалив, не особено съобразителен мъж, който беше на служба при него от малко по-малкоот месец. Беше нает да помага на Том, прекалено ангажиран сгрижите си за краля, който имаше нова съпруга. Александървъзнамеряваше да поиска управителят на двореца да намери някой по-способен, но около подготовката за днешнотосъвещание на Съвета не му бе останало време. Брайс се по-клони, но не каза нищо. Александър изсумтя недоволно и сепочувства внезапно изтрезнял, докато навличаше ръкавицитеза езда, които му подаде началникът на конюшнята. Когатостъпи върху един пън и оттам се метна на седлото, робата мусе замота около трикото, което вече беше успял да зацапа скал. Можеше да се преоблече в други дрехи, но не искаше дапилее остатъка от деня. Началникът на конюшнята пристегнас рязко дърпане колана на коня и Уинтър затропа нетърпеливо с копита. Двамата му придружители се качиха на конете,които им бяха изведени от конюшните. Това бяха обикновениконе за езда, по-дребни и по-леки от жребеца на краля. Адамбеше на отпочинал кон, тъй като неговият се беше изтощилпо пътя до Единбург. Началникът на конюшнята ги последванавън в дъжда.

Още от автора


Събития

пвсчпсн
      1
2345678
9101112131415
16171819
20
2122
23242526272829
30      

» Най-продавани