Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Бог не е велик

Бог не е велик

Автор: Кристофър Хичънс

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Преводач: Деян Кючуков

Превод от:английски език

Дата на издаване:Май 2018

ISBN:978-954-28-2587-6

Страници:268

Корична цена:16.9 лв.


Не е нужно да сте атеист, за да зачетете „Бог не е велик”.
Но ще бъдете, когато я завършите.
Поздравления, добре дошли в реалността!

Да си го кажем ясно. Религията идва от периода на човешката праистория, когато никой – дори великият Демокрит, който стига до заключението, че цялата материя е направена от атоми – няма и най-малка представа какво всъщност се случва. Тя идва от хлипащото, уплашено зараждане на нашия вид и е ранен опит да се посрещне неизбежната нужда от знания.

Много време е минало, откакто религията е изговорила последните си смислени, благородни или вдъхновяващи слова. Оттогава тя в най-добрия случай е мутирала до достоен за възхищение, но мъгляв хуманизъм, като в случая на Дитрих Бонхьофер – смелия лютерански пастор, обесен от нацистите, задето отказал да им сътрудничи. Няма да имаме повече пророци и мъдреци от калибъра на древността и поради това молитвите на днешния ден са само ехтящи повторения на вчерашния – понякога усилени до степента на писък, за да запълнят зеещата празнота.

Склонна към насилие, ирационална, нетолерантна, свързана с расизъм, племенна омраза и фанатизъм, облечена в невежество и нетърпима към свободната мисъл, презрителна към жените и насилствена към децата, организираната религия трябва да поеме отговорност за своите престъпления.

Религиозната вяра е неизкоренима. Тя никога няма да отмре – поне докато ние не преодолеем страха си от смъртта, от тъмното, от неизвестното и един от друг.

БОГ НЕ Е ВЕЛИК

 

О, жалко наше поприще човешко,

с един закон се раждаш, а на друг се кланяш,

тъй леко сме заченати, а носим бреме тежко,

роден недъгав, трябва здрав да станеш.

Фулк Гревил

 

 

На такива като вас смятате ли вие,

тълпа скудоумна, от пости изпита,

че бог тайна ще даде, що от мене крие?

Е, вярвайте и това! Кой ли ви пита?

Омар Хаям, „Рубайят“

 

 

Кротко ще умрат те, кротко ще угаснат в твое име и след гроба ще намерят само смърт. Но ние ще запазим тайната и за тяхно щастие ще ги примамваме с награда небесна и вечна.[1]        

Ф. М. Достоевски, „Братя Карамазови“.
Великият инквизитор към своя „Спасител“.

 

 

 

 

 

 

Първа глава

МЕКО КАЗАНО

Ако читателят, взел в ръце тази книга, не се задоволи с просто несъгласие с автора, а опита да изясни греховете и пороците, вдъхновили го да я напише (а съм забелязал, че онези, които публично прокламират милосърдие, състрадание и прошка, често са склонни да действат именно по такъв начин), тогава той не просто ще хвърли предизвикателство на непостижимия и съвършен Творец, който се предполага, че ме е направил такъв. Той ще оскверни и паметта на една добра, искрена и проста жена с достойна и непоклатима вяра, наречена Джийн Уотс.

Когато бях деветгодишно момче, посещаващо училище в покрайнините на Дартмур в Югозападна Англия, задача на госпожа Уотс бе да ми преподава естествознание, а също и вероучение. Тя извеждаше мен и другарчетата ми на разходка из една особено живописна част на прекрасната ми родина и ни учеше да разпознаваме различните птици, растения и дървета. Удивителното разнообразие, откривано край един жив плет, чудото на шепа яйца, скътани в умело изградено гнездо, и това как, ако си отъркаш краката в коприва (трябваше да носим къси панталони), можеш да успокоиш паренето с растящия наблизо киселец. Всичко това се е запечатало в паметта ми точно както и Музеят на лесничея, където местните селяни излагаха трупчета на плъхове, невестулки и други вредители и хищници, вероятно създадени от някое не така благо божество. Ако прочетете безсмъртните рустикални поеми на Джон Клеър, ще доловите музиката, която се опитвам да пресъздам.

По-късно в училище започнаха да ни раздават печатни листчета, озаглавени „Открий в Светото писание“, изпращани в училището от националния орган, отговарящ за часовете по вероучение, който и да е бил той. (Те, както и ежедневните молитвени служби, бяха задължителни и налагани от държавата.) Листчето съдържаше стих от Стария или Новия завет и нашата задача бе да го издирим, а после да разкажем пред класа или на учителя, устно или писмено, самата история и поуката, съдържаща се в нея. Аз обичах тези занятия и дори (подобно на Бърти Устър) се справях с тях толкова успешно, че често бях първенец на класа. Това бе първият ми досег с практическата и книжовната критика. Четях всички глави, водещи до въпросния стих, както и онези след него, за да съм сигурен, че съм „схванал идеята“. Все още мога да го правя – за раздразнение на някои свои противници – и още храня уважение към онези, чийто стил бива пренебрегван като твърде „талмудски“, „корански“ или „фундаменталистки“. Това е полезно и необходимо умствено и литературно упражнение.

Но настъпи ден, когато добрата, стара госпожа Уотс прехвърли мярката. В своето усърдие да съчетае ролите на наставник по въпросите на природата и Библията, тя каза: „Виждате ли, деца, колко щедър и всемогъщ е нашият Бог. Той е създал тревата и дърветата зелени, защото тъкмо това е цветът, най-отмарящ за очите. Представете си колко ужасно щеше да бъде, ако вместо това бяха лилави или оранжеви“.

Ето каква я свърши тази мила, благочестива жена. Аз харесвах госпожа Уотс. Тя беше добросърдечна, бездетна вдовица, живееща с кроткото си овчарско куче на име Роувър. След часовете ни канеше на почерпка с курабийки и сладки в леко занемарената си стара къща край железопътната линия. Ако Сатаната бе избрал именно нея да ме въведе в изкушение, то значи бе далеч по-коварен от змията в Райската градина. Тя никога не повишаваше глас и не прибягваше до насилие – което не можеше да се каже за всичките ми учители – и като цяло спадаше към онези люде, увековечени от Джордж Елиът в романа „Мидълмарч“ с думите: „...ако нещата между нас не са толкова зле, колкото биха могли да бъдат, това наполовина се дължи на хората, достойно изживели незабележим живот и почиващи в забравени гробове“.

И въпреки това аз бях толкова потресен от казаното, че чак малките ми сандалки се сбръчкаха от неудобство за нея. На деветгодишна възраст още нямах и понятие от аргумента за „интелигентен дизайн“ на Вселената, от конкуриращата го Дарвинова теория за еволюцията, нито бях чувал за връзката между фотосинтезата и хлорофила. Тайните на генома бяха също така скрити за мен, както и за всеки друг по онова време. Не бях посещавал пустинни места, където всичко изглежда зловещо безразлично към човешкия живот, че и към живота изобщо. Просто знаех, сякаш имах привилегирован достъп до някаква по-висша инстанция, че учителката ми е успяла да обърка всичко само в две изречения. Че очите са тези, които се приспособяват към природата, а не обратното.

Няма да се преструвам, че имам ясен или подреден спомен след това откровение, но доста скоро започнах да забелязвам и други несъответствия. Защо, ако Господ бе създател на всички неща, се очакваше да го възхваляваме така непрестанно, че е свършил нещо, което му е дошло естествено? Това, ако не друго, изглеждаше най-малкото сервилно. Ако Исус е могъл да изцели случайно срещнат слепец, защо не е премахнал слепотата изобщо? Какво толкова, че е прогонил бесовете, след като те после са се вселили в стадо свине? Струваше ми се зловещо, почти като черна магия. Всички тези нескончаеми молитви без никакъв резултат? Защо постоянно трябваше публично да твърдя, че съм жалък грешник? Защо темата за секса бе така болезнена? Все крехки, детински възражения, които по-късно открих, че са изключително банални – отчасти защото никоя религия не им дава задоволителен отговор. Но възникна и едно друго, по-сериозно. (Казвам „възникна“, а не „хрумна ми“, защото тези възражения, освен че са непреодолими, са и неизбежни.) Директорът, който водеше ежедневните молитвени служби, държейки Библията в ръка, който си падаше малко садист и прикрит хомосексуалист (и на когото отдавна съм простил, защото именно той запали интереса ми към историята и ми даде първата книжка на П. Г. Удхаус), една вечер ни държеше сериозна лекция. „Сега може и да не виждате смисъл във вярата – каза, –  но ще го видите един ден, когато започнете да губите любимите си хора.“

Отново изпитах остро убождане на негодувание, както и на недоумение. Все едно да заявиш, че дори религията да не е вярна, това е без значение, защото винаги можеш да прибегнеш до нея за утеха. Колко достойно за презрение. Аз вече наближавах тринайсетте и се превръщах в досаден малък интелектуалец. Не бях чувал за Зигмунд Фройд – който щеше доста да ми помогне да схвана идеята на директора – но все едно току-що бях надзърнал в неговото есе „Бъдещето на една илюзия“.

Занимавам ви с всичко това не за да покажа, че съм един от онези, чийто шанс за пълноценна вяра е бил унищожен от тормоз в детска възраст или от брутално втълпяване. Знам, че милиони човешки същества е трябвало да понасят подобни нещастия и не смятам, че религиите могат или трябва да бъдат освободени от отговорност за тях. (Съвсем неотдавна станахме свидетели как Римокатолическата църква бе омърсена от съпричастност към непростимия грях на изнасилване на деца.) Но други нерелигиозни организации също са извършвали подобни престъпления, че дори и по-лоши.

И все пак остават четири непреодолими възражения срещу религиозната вяра: тя напълно изкривява произхода на човека и Космоса; поради тази изначална грешка успява да съчетае максимум сервилност с краен субективизъм; представлява както причина, така и следствие на опасно потискане на сексуалността и в крайна сметка се базира на приемане на желаното за действително.

Не смятам, че ще е арогантно от моя страна да твърдя, че бях открил тези четири възражения (а също бях забелязал по-вулгарния и очевиден факт, че онези, оказали се на власт, използват религията, за да я укрепват) още преди момчешкият ми глас да започне да мутира. Вътрешно съм убеден, че милиони други хора са стигнали до същите заключения по сходен начин и съм срещал такива хора на стотици места, в десетки различни държави. Много от тях не са вярвали никога, а други са зарязали вярата след тежка борба. Някои са имали ослепителни моменти на разубеждаване, които са били също толкова внезапни, макар и вероятно не така епилептични и апокалиптични (а впоследствие по-морално и рационално оправдани) от този на Саул от Тарс след чудодейното явяване на Христос при Дамаск. Ето какво е общото между мен и моите единомишленици. Нашите убеждения, нашите принципи не са „вяра“. Ние не разчитаме единствено на науката и разума, защото те са по-скоро необходими, отколкото достатъчни фактори, но и не вярваме на нищо, което противоречи на науката или възмущава разума. Може да имаме много различия, но уважаваме правото на съмнение, непредубедеността и търсенето на отговори заради самите тях. Не изповядваме своите убеждения догматично: разминаванията между професор Стивън Джей Гулд и професор Ричард Докинс относно „точковото равновесие“ и незапълнените пролуки в постдарвиновата теория са доста големи, но ние ще ги решим чрез доказателства и разсъждения, а не чрез взаимно анатемосване. (Личното ми раздразнение от професорите Докинс и Денет, предлагащи атеистите високопарно да се наричат просветени, също е част от продължаващ спор.) Ние не сме имунизирани срещу изкушението на мистериите и чудесата – ценим музиката, изкуството и литературата и намираме, че сериозните етични дилеми са по-добре представени от Шекспир, Толстой, Шилер, Достоевски и Джордж Елиът, отколкото в митичните морализаторски притчи на светите книги. Художествената, а не религиозната литература укрепва съзнанието, а също – поради липса на по-добра метафора – и душата. Ние не вярваме в рай и ад и все пак никой статистик няма да установи, че лишени от тези увещания и заплахи, извършваме повече престъпления на алчност или насилие, отколкото вярващите. (Всъщност, ако се проведе достоверно статистическо изследване, сигурен съм, че резултатите ще посочат обратното.) Ние сме се примирили, че ще живеем само веднъж освен чрез своите деца, на които нямаме нищо против да отстъпим път, както и пространство. Според нас е възможно, след като приемат факта за краткото си и трудно съществуване, хората да започнат да се държат един към друг по-добре, а не по-зле. Твърдо сме убедени, че етичен живот може да се води и без религия. И че обратното също е вярно – а именно, че религията е накарала безброй хора, вместо да се отнасят по-добре към ближните си, да извършват постъпки, които биха накарали дори съдържателка на бордей или военнопрестъпник да повдигнат вежди.

Но най-вече ние, неверниците, не се нуждаем от механизъм за подкрепа. Ние сме онзи човек, който в Облога на Паскал казва: „Направен съм така, че не мога да вярвам“. В селото Монтаю, по време на големите средновековни преследвания, една жена била запитана от инквизиторите кой е насадил у нея еретичните съмнения относно ада и възкресението. Тя трябва да е знаела, че я грози опасност от бавна и мъчителна смърт в благочестивите им ръце, но въпреки това отговорила, че не ги е насаждал никой, а е стигнала до тях сама. (Често чуваме вярващите да възхваляват своята кротост и доброта, но не и за безбройните случаи, когато непринуденият, трезв и здрав разум на човешките същества е бил изкореняван с огън и меч.)

Ние, атеистите, нямаме нужда да се събираме всеки ден, всяка седмица или на специални празници, за да тръбим своята праведност или да си посипваме главите с пепел, задето сме толкова недостойни. Не ни трябват свещеници, нито цялата йерархия над тях, за да поддържат и контролират доктрината ни. Противни са ни всякакви церемонии и жертвоприношения, мощи и реликви, преклонение пред образи и предмети (дори и под формата на едно от най-полезните човешки изобретения – подвързаната книга). За нас една точка на Земята не е по-свята от друга: на показния абсурд на поклоненията и чистия ужас на детеубийството в името на някоя свещена стена, пещера, храм или скала ние противопоставяме бавната или по-забързана разходка от едната страна на библиотеката или галерията до другата или обяда с добър приятел в търсене на истина и красота. Някои от тези занимания, стига да са сериозни, естествено ще ни доведат до контакт с вярата и вярващите – като се започне от великите религиозни художници и се стигне до трудовете на свети Августин, Тома Аквински, Маймонид и Джон Нюман. Тези велики умове може да са писали много лоши или много глупави неща, да са били абсурдно невежи относно бактериалния произход на заболяванията или мястото на Земята в Слънчевата система, да не говорим във Вселената, но именно това е причината, поради която днес няма такива като тях, нито ще има за в бъдеще. Много време е минало, откакто религията е изговорила последните си смислени, благородни или вдъхновяващи слова. Оттогава тя в най-добрия случай е мутирала до достоен за възхищение, но мъгляв хуманизъм, като в случая на Дитрих Бонхьофер – смелия лютерански пастор, обесен от нацистите, задето отказал да им сътрудничи. Няма да имаме повече пророци и мъдреци от калибъра на древността и поради това молитвите на днешния ден са само ехтящи повторения на вчерашния – понякога усилени до степента на писък, за да запълнят зеещата празнота.

Някои религиозни апологии са великолепни по своя ограничен начин – тук можем да цитираме Паскал, а други скучни и нелепи – тук неизбежно се досещаме за Клайв Стейпълс Луис, но и двата стила имат нещо общо, а именно огромното бреме на напрежението, с което трябва да се справят. Колко усилие се изисква да отстояваш невероятното! Ацтеките е трябвало да отварят човешки гръден кош всеки ден, за да са сигурни, че слънцето отново ще изгрее. От монотеистите се очаква да тормозят своето божество дори още по-често, сякаш от страх, че инак то ще оглушее. Колко суета трябва да се прикрие – не твърде успешно при това – за да смяташ, че си обект на някакъв божествен план? Колко самоуважение трябва да се пожертва, за да се гърчиш постоянно, каейки се за своята греховност? Колко кривене и фалшиви допускания се искат, за да приемаш всяко ново научно откритие и да го манипулираш така, че да пасне на думите на древни, сътворени от човека божества? Колко светци, чудеса, събори и конклави са нужни – първо, за да наложиш една догма, а сетне – след безкрайни болки, загуби, абсурди и жестокости – да бъдеш принуден да я отмениш? Бог не е създал човека по свой образ и подобие. Явно е било обратното, където и се корени цялото изобилие от богове и изповедания, както и братоубийствените конфликти между религиите и вътре в тях, забавили толкова много развитието на цивилизацията.

Религиозните зверства в миналото и настоящето са се случвали не защото ние сме зли (макар аз противно на мнозина материалисти да считам, че злото е нещо реално), а защото е природен факт, че човешкият вид чисто биологично не е съвсем рационален. Еволюцията е довела дотам, че предните дялове на мозъка ни са твърде малки, адреналиновите ни жлези – твърде големи, а репродуктивните органи – сякаш плод на недоразумение. Рецепта, която самостоятелно или в комбинация положително ще доведе до известни разстройства и нещастия. И все пак каква разлика, ако оставим настрана упоритите вярващи и обърнем поглед към не по-малките усилия на някого като Дарвин, Стивън Хокинг или Франсис Крик. Тези хора са по-просветляващи дори когато грешат или когато демонстрират неизбежните си пристрастия, от някой престорено скромен богослов, който се мъчи да намери квадратурата на кръга и да обясни как той, обикновеното създание на Твореца, е наясно със замисъла на този Творец.

Невинаги е възможно да се постигне съгласие по въпросите на естетиката и ние, светските хуманисти, атеисти, агностици, не желаем да лишаваме човечеството от неговите утехи и чудеса. Ни най-малко. Ако отделите време да разгледате невероятните фотографии, направени от телескопа „Хъбъл“, ще станете свидетели на неща, далеч по-великолепни, мистериозни и прекрасни – а също по-хаотични, поразителни и страховити – от всяка история за сътворението или „края на дните“. Ако прочетете теориите на Хокинг за „хоризонта на събитията“ – предполагаемия ръб на черната дупка, пресичането на който би ви захвърлило в миналото или бъдещето (които, за съжаление, няма да може да видите поради липса на „време“), ще се учудя, ако продължите да се дивите на Моисей и прозаичния му „горящ храст“. Ако разгледате красотата и симетрията на двойната спирала на ДНК и анализирате напълно своята собствена геномна последователност, ще останете впечатлени, че подобен почти перфектен феномен е залегнал в основата на вашето същество, а същевременно ще се уверите (надявам се), че имате толкова общо с останалите човешки племена, че понятието за раса ще отиде директно в коша заедно с понятието за сътворение. Ще се смаете и доколко сте част от животинското царство и най-сетне ще постигнете истинско смирение пред лицето на своя творец – който обаче ще се окаже не личност, а процес на мутация с доста по-случайни елементи, отколкото нашата суетност би желала. Тези мистерии, тези чудеса са повече от достатъчни за едни прости бозайници и дори най-просветеният човек на света следва да приеме – не казвам да признае– че знае все по-малко, но поне знае все по-малко за все повече неща.

Колкото до утехата, понеже религиозните хора често настояват, че вярата задоволява тази предполагаема нужда, просто ще кажа, че онзи, който предлага фалшива утеха, е фалшив приятел. Противниците на религията не просто отричат обезболяващия ѝ ефект – те предупреждават за ефекта на плацебото и шишенцето с оцветена вода. Вероятно най-популярният грешен цитат на нашето време – и положително най-популярният в този спор – е твърдението, че Маркс е отхвърлил религията като „опиум за народа“. Напротив, този син на поколения равини е приемал вярата много сериозно и в своя труд „Към критика на Хегеловата философия на правото“ е писал следното:

Религиозната нищета е едновременно израз на истинска нищета и протест срещу истинската нищета. Религията е въздишка на потиснатата твар, тя е душата на един безсърдечен свят, както е и духът на едно бездуховно състояние. Тя е опиум за народа. Премахването на религията като илюзорно щастие на народа е необходимо за истинското му щастие. Искането за отказ от илюзии относно неговото състояние е искане за отказ от състояние, нуждаещо се от илюзии. Следователно критиката на религията представлява в зародиш критика на онази долина на плача, чийто ореол е религията. Критиката сваля фалшивите цветя от веригата не с цел човечеството да носи тази верига без всякаква радост и утеха, а за да може то да я захвърли и да протегне ръка към живи цветя.

Виждаме, че става въпрос не толкова за погрешно цитиране, колкото за груб опит за изкривяване на философската теза срещу религията. Онези, които вярват в думите на свещеници, равини и имами за това какво мислят невярващите и как го мислят, ще открият още подобни изненади в тази книга. И може би ще започнат да се отнасят по-критично към думите им или поне да не ги приемат на вяра, което е изначалният проблем.

Маркс и Фройд, следва да се отбележи, не са били доктори или специалисти по точни науки. По-добре е да мислим за тях като за велики и надарени с въображение, но податливи на грешки есеисти. Когато цялата интелектуална вселена се мени, аз не съм дотам самонадеян, че да се изключвам от самокритика. Примирявам се с мисълта, че някои противоречия ще си останат такива, някои проблеми никога няма да бъдат разрешени от скромното оборудване на бозайническата ни мозъчна кора и някои неща в крайна сметка са непознаваеми. Ако се установи, че мирозданието е крайно или безкрайно, всяка от концепциите ще бъде еднакво зашеметяваща и недостъпна за мен. И макар да съм срещал много хора, по-умни от мен, още не съм срещнал такъв, който да е достатъчно мъдър или проницателен, за да твърди различно.

И така, най-меката критика на религията е също най-радикалната и унищожителна. Религията е сътворена от човека. Дори онези, които са я сътворили, не могат да постигнат съгласие помежду си за това какво точно са сторили или казали техните пророци, спасители и учители. Още по-малко са способни да ни обяснят значението на по-късни развития и открития, които при появата си са били потискани или отричани от техните религии. И все пак вярващите имат претенцията да знаят! И не само да знаят, а да знаят всичко. Не само да са наясно, че бог съществува и е създал и управлява цялата Вселена, но и че „той“ изисква от нас – като се започне от хранене и ритуали и се стигне до етика на половите отношения. С други думи, в безкрайната и сложна дискусия, в която ние знаем все повече за все по-малко неща и само можем да се надяваме за по-нататъшно просветление, има една фракция – самата тя съставена от воюващи помежду си фракции – която има арогантността да твърди, че вече разполагаме с цялата информация, която ни е нужна. Подобна глупост, съчетана с подобна гордост, би следвало да е достатъчна, за да изключи вярата от дебата. Човек, който е сигурен и се позовава на божествена гаранция за своята сигурност, принадлежи към детството на нашия вид. Израстването може да е трудно, но вече е започнало и както всички израствания, не бива да се протака.

Ако ме познавахте, навярно не бихте допуснали, че възгледите ми са такива. Аз често и до късно съм седял с религиозни приятели и тези приятели редовно са ме дразнили с твърдения, че „търся вярата“, което не е вярно или поне не по начина, който те смятат. Ако се върна в Девън, където се намира обраслият гроб на госпожа Уотс, положително ще се усамотя кротко в дъното на някоя стара келтска или саксонска църква. (Прекрасното стихотворение на Филип Ларкин „Ходене на църква“ перфектно би отразило собственото ми настроение.) Веднъж написах книга за Джордж Оруел, който щеше да бъде мой герой, ако имах герои, и бях разочарован от коравосърдечното му отношение към опожаряването на църкви в Каталония през 1936 г. Още дълго преди възхода на монотеизма Софокъл е изразил чрез своята Антигона хуманното отвращение спрямо оскверняването. Оставям на вярващите да горят помежду си своите църкви, джамии и синагоги – за което на тях винаги може да се разчита. Вляза ли в джамия, аз си събувам обувките. Отида ли в синагога, си покривам главата. Веднъж дори спазих етикета на един ашрам в Индия, макар да ми костваше доста усилия. Моите родители не са ми налагали никаква религия. Предполагам, съм имал късмет баща ми да не е особено запален по своето баптистко-калвинистко потекло, а майка ми да предпочита асимилацията – отчасти заради мен – пред юдаизма на своите предци. Сега знам достатъчно за всички религии, за да си давам сметка, че бих бил неверник във всички места и епохи, но моят конкретен атеизъм е протестантски атеизъм. Първото ми несъгласие беше с великолепната литургия на Библията на крал Джеймс и молитвеника на архиепископ Кранмър – литургия, която Англиканската църква с лека ръка отхвърли. На опелото на баща ми, което се състоя в един параклис край Портсмът – същия, в който генерал Айзенхауер се е молил за успех вечерта преди десанта в Нормандия през 1944 г. – аз се обърнах към присъстващите от амвона със стих от посланието на Саул от Тарс (по-късно наречен апостол Павел) към филипяните (глава 4, стих 8):

Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала – само за него мислете.

Избрах го заради неговата завладяваща недоизказаност, за неговото като цяло светско звучене, както и защото сияеше като скъпоценен камък сред пустошта от надути тиради, оплаквания, глупости и заплахи, които го обкръжаваха.

Спорът за вярата е основата и изворът на всички спорове, защото той е началото – но не и краят – на всяка дискусия за философия, наука, история и естество на човека. Той е също началото – но положително не краят – на всеки диспут за добрия живот и праведния град. Именно защото сме зле еволюирали, религиозната вяра е неизкоренима. Тя никога няма да отмре – поне докато ние не преодолеем страха си от смъртта, от тъмното, от неизвестното и един от друг. Поради тази причина аз не бих я забранил дори и да можех. Много щедро от моя страна, бихте казали. Но дали религиозните ще проявят същото снизхождение към мен? Питам, защото има реална и съществена разлика между мен и моите религиозни приятели и онези от тях, които са добри и сериозни приятели, са достатъчно честни да я признаят. Аз нямам нищо против да ходя на бар-мицва на децата им, да се дивя на готическите им катедрали, да зачитам убеждението им, че Коранът е бил продиктуван, и то изключително на арабски, на един неграмотен пророк, или да се интересувам от схващанията на уика, хиндуизъм или джайнизъм. Всъщност дори ще продължа да го правя, без да настоявам за учтивото реципрочно условие – което е те на свой ред да ме оставят на мира. Именно това религията е напълно неспособна да стори. Докато пиша тези думи, а вие ги четете, хората на вярата планират по своите различни начини вашето и моето унищожение и унищожението на всички трудно спечелени човешки достижения, които споменах. Религията отравя всичко.



[1] Превод: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев. – Б.пр.

 


Събития

пвсчпсн
      1
2345678
9101112131415
16171819
20
2122
23242526272829
3031     

» Най-продавани