Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Български народни приказки от Македония

Български народни приказки от Македония

Автор: Слави Ганев

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Кристина Стоянова

Издава DejaBook : Deja Book

Дата на издаване:Декември 2018

ISBN:978-954-28-2772-6

Страници:560

Корична цена:24.9 лв.


Хей, шшшт! Тихичко! Тихичко! Чуй що имам да ти шепна. Тая книга е магична! Тя разказва за тайна кутийка. Малко люде знаят де е, малко люде и малко твари на хиляди години, дето помнят света, откакто дядо Господ го е създал от едното нищо. Простичка е кутийката, няма украса, няма и багри по нея. От някой дърводелски чирак е сглобена. Пък е толкова мъничка, напръстник едва събира... ала какво само се крие в нея... Знаеш, нали?

Знаеш, че в нея се таи едно-едничко късче от душата ти. Дори и да забравиш за него, там, където е било с тебе слято, все ще те боли... То е парче земя и мястото, отдето са го откъснали, няма как да бъде вече здраво. Ей тая книга ти разказва за отрязаното, за взетото от теб.
Ще боли навеки, ако не надзърнеш поне за кратко в тайната кутийка. Да полетиш в синевата над Прилеп със Силян Щърка. Да помързелуваш с Ръжде, най-прочутия лентяй, край останките на Дойран. Недалеч от Велес дяволът ще опита да те излъже, не му вярвай! В Струмица поплачи зарад последната битка на Самуил. Пък викни след туй името на красавицата Тентелина в горите недалеч от Охрид. Внимавай да не те изпие с Охридското езеро бабиното петле! Ех, всичко туй е в македонската земя, дала на толкова наши легенди живот.

 

Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! 

-        Гоце Делчев

 

Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял. 

-        Тодор Александров

 

В отгласа ми Македония нарекох Западна България (както и трябва да се нарича). 

-        Константин Миладинов

 

Препоръчвам на младите в Македония здраво да държат, че ние сме българи от хиляда години насам. 

-        Иван Михайлов

 

От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два. В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот. На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова… 

 

-        Венко Марковски

БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ

ОТ МАКЕДОНИЯ

 

Бугарин сум, вика,

не ще да знае,

айдучка песен весело пее...

водата спие,

бугарин не спие,

земята ражда пушки, патрони...

 

Из „Песен за Валандовската афера“[1]

 

 

Утре заминах за Бугария,

нашата мила майка Бугария,

там дъ поръчам пушки,

патрони, бумби, динамит...

 

Из песента „Апостол Петков
Ениджевардарското слънце“[2]

Появил се нов спасител в Македония.

Павле слезна със свойта чета от България...

да им каже како се бият български момци,

ура, ура...

 

 

Из песента „Павле Капитан“[3]

Темен се облак зададе

на връх Пелистер планина.

Под облак орел летеше,

бугарско знаме носеше...

орлето грачи, говори...

ставайте, бракя, не спите,

сос него да се биеме

за славна Македония...

 

Из „Песен за Петре Железарчето“[4]

 

Мало дружина имаме

в девет койки– конаци,

в конаци– млади комити,

комити само бугари...

 

Из „Песен за Рашо Радев“[5]

Тамо е Цветко войвода,

тамо е крало бугарски...

 

Из „Песен за смъртта на Парашкев войвода“[6]

 

Щипската чета– Славчо щипянче...

Белешка чета– Димо берберче...

Кратовска чета– Йордан Варналия...

и се прослави бугарско име.

 

Из песента „Щипска чета“[7]

Да видиш, Джемо, да чуеш

бугарска пушка как пуща,

бугарски куршум как дупе,

бугарска сабя как сече…

 

Из „Песен за Джемо и Мицо войвода“[8]

 

 

...имам сестра по-малка,

тя ке те тебе научи

бела булгарка да станеш,

булгарски език да думаш,

булгарско писмо да пишеш,

булгарски гозби да готвиш.

 

Из песента „Йордан залюбил кадъна“ [9]

 



[1] Михайлов, Панчо– Български народни песни от Македония, С., 1924, с.244 и сл. Вариант в: Църнушанов, Коста– Български народни песни от Македония, С., 1989, с.412 и сл.

[2] Църнушанов– цит. съч., с.548.

[3] Михайлов– цит. съч., с.244.

 

[4] Църнушанов– цит. съч., с.438.

[5] Пак там, с.462.

[6] Пак там, с.432.

[7] Михайлов– цит. съч., с.284.

[8] Църнушанов– цит. съч, с.432.

[9] Кауфман, Николай, Илия Манолов– Народни песни от Югозападна България– Пирински край, Т. 1, С., 1994, с.88.

 

История, на заешка
кожа събрана

Предговор

К

олко само истории има в Македония! Една по една са извирали от всяка тамошна българска душа, една по една са били събирани от самата земя! С тях е пропита тя като собствената плът с кръвта ни още от времената на чичовците Тервелови, дошли на своите коне, заселили се в недрата на планините ѝ, за да я оплодят с рало и семена, донесени от далечен край на света. Покълнали тия семена, пораснали, превърнали се във фиданки, а след векове в стволовати дървеса, в цяла хладна, безкрайна гора. Кой ли не е опитвал да я изсече? Кой ли не е опитвал да я изсуши, ала коренът винаги оставал, винаги избуявал и могъщите корони засенчвали отново всеки злостен кроеж.

Колко само истории живеят в Македония! Няма друг български предел като нея! Ни един! Още някога, преди години, много братя миладиновци тръгнали да бродят из него, за да дирят песните на своето племе. Една мъничка махала на Струга посетили и там намерили стотици от красотите на съзиданието народно. Разказала им ги неука девойка. Дори името си не можела да напише, ала измежду устните ѝ извирало богатство: дума след дума, дума след дума... безценни камъчета. Затуй не се чудете, че най-красивите моми от вълшебните приказки плачат с бисерни сълзи, засмеят ли се, на устните им трендафил разцъфва, а продумат ли– алтъни капят от устите им. Това са техните слова. Като тръгнали от тая махала, помислили си българските братя, че няма повече какво да съберат. Толкова много били песните на незнайната девойка, ала само кривнали встрани от пътя, само навестили една съседна къща и взели да извират нови и нови творби от устите на хора прости, на хора умни, на хора бедни, на хора богати, на хора стари, на хора млади. Една след друга, стотици песни се редили, приказки и притчи, легенди, предания, гатанки и поговорки. Безбрежно било това море, дето решили да преплуват. Плувал е в него и дядо Марко Цепенков, който за народното българско слово е писал, писал, скитал, скитал, но приказките са неизброими. Толкова дни и нощи прекарал край свещта, толкова много приказки е събирал неуморно, че в последните си дни, почти напълно в плен на слепотата, написал с перото последни думи за откритите безценни народни слова:

 

Сите да ги отпечатам,

вечен спомен да оста’ам

на мой мил народ български

да ги пей и да ми вели[1]:

Бог да прости дяда Марка,

що е пишал тия неща...

 

Бог да прости дяда Марка, що е пишал тия неща.

 

В земята македонска дори реките ще ти пеят на български език, а горите ще пригласят, щурците в полетата на българска реч ще свирят. Така се раждат песните, така се раждат и словата: от самата земя и на хората в сърцата.

Колко само истории има в Македония! Ах, ето я и първата, ето я, слушайте внимателно, ще ви разкажа приказката за заешката кожа. Тя не е стара като другите в тая книга, не е на сто и повече години, а с времена по-нови се родее. Научих я от главния герой, който се родил недалеч от Кратово, в македонската земя, ала още от дете отведен бил далече в друга някоя страна и там отраснал, там и възмъжал. Едва преди да се родят децата му, поел обратно, за да навести градчето, където видял за първи път светлината, облаците и небето, деня и нощта, хората и зверовете, а с тях и всичко друго, що намира се под слънчевия диск.

 

Не открил родния си дом, кой ли знае къде се гушел, дали още стоял издигнат, дали личал плетът на двора... ех, нямало къде да пренощува в родния край. Кой ли щял да го познае, да го приюти? Дори красивите гори, макар и пълни с дъхави цветя, със свежест, с хлад, нямало да го приемат под крилото си. Колкото и гостоприемни да се чинели, криели зверове, криели сенки, а може би дори твари, обитавали ги от незнайни времена. Затова решил да пренощува в манастира, вдигнат недалеч в планинското подножие, и се запътил натам. Сякаш сами го отвели нозете, запомнили пътя, дето някога баба му изминала с него на ръце, за да го покръсти. По черния път крачел, едрите камъни тъпчел, а край него мракът се сгъстявал и скоро пълен изгрял месецът. Като него набъбнал всеки миг, щом почукал на тежките порти, ала накрая пред пътника застанал белобрадият игумен с черните си дрехи. Трима монаси го следвали, а зад тях три пъти по трима послушници пристъпвали бавно с покорно наведени глави.

Попитал ги непознатият дали може да остане при тях за нощта, а те само посочили в коя килия да отиде. Там щял да си легне върху твърдото ложе, там щял сън да му се присъни. Преди да остане сам обаче, преди да се унесе в тежка дрямка от силната умора, му хрумнало нещо и събрал някак сили: колко малко щял да остане на родна земя... колко дълго щял да бъде от нея откъснат... може би чак до смъртта си... Нямало да спи. Вместо това поискал да научи каква била историята на малобройния му народ. В манастира имало книги, все в някоя и това било описано, все в някоя... Замислили се монасите, подшушнали нещо на игумена, а той им смигнал, поучил ги, рекъл и нещо на послушниците, пък накрая заговорил на пътника: „Малка е Македония, малък народ са македонците... историята ни е на една заешка кожа събрана, на нея е цялата написана, ала с черни кърви! Който я е прочел, за нея не е забравил и дума по дума я помни, дума по дума я преповтаря“.

Настоял пътникът, че иска да научи всичко за народа си, че иска мъдростта на дедите свои да познае. Повели го монасите по мрачни коридори. Само газените лампи в ръцете им мъждукали. Отвъд тях била библиотеката, дето на рафтове били прилежно подредени книгите на манастира. Всички изрядно подвързани, всички чисти и добре запазени. Хиляди томове имало и от нито един не излизала страница, нито един не го била гризвала мишка. Шепнали си отново монасите, пък накрая отключили едно голямо, голямо чекмедже, дето никъде другаде не можело да се види... десет лакти дълго било, три лакти високо... Като решили да го отворят, всички заедно взели да дърпат. Поискал гостът да им помогне, ала не му позволили и заедно лека-полека успели. Отместили после нещо вътре, чуло се как глухо изтраква и извадили от чекмеджето малък вързоп... ала не било вързоп, а пряпорец македонски. Развили го и се показала заешката кожа.

„Нà, чети– рекъл игуменът и я подал на пътника.– Чети, за да знаеш историята на своя славен народ.“

С мъки после затворили чекмеджето и превъртели ключа, а като тръгвали, един по един се взирали в гостенина и хлопнали вратата.

Погледнал тогава пътникът в ръцете си, погледнал кожата, на свитък навита. Погалил я... що за четина имала, що ли заек бил това... черна и остра козина я покривала от едната страна, твърда като телена четка. Развързал канапа, разстлал я на масата и видял, че на нея се стелят слова, слова... а тя била дебела, а тя била груба и от всяка страна с нож остър скосена... И какво само пишело, как се редяла дума след дума... сякаш от зората на времената... дребни букви, почти без редове между тях... история след история... за славен народ... за кръв... за чест... за велики царе, за мъдри велможи, за силни юнаци, за грижовни майки, за смели младежи... Толкова се улисал, че чак до първи петли не помръднал и едва като ги чул да гонят нощта, се освестил. По-рано сън не искал да го обори, ала се потопил в историята македонска и като че ли загубил ума си в бурни картини по време на дрямка.

Замъглили се щрихите, замъглили се и думите, в мисли се унесъл с благоговение и трепет, за всичко забравил и в нощта потънал, дорде мълния не го извадила от тоя унес. Падали капките, по затворените кепенци удряли и гръм силен проечал, през процепите на библиотеката нахлула ярка светлина и ятаганът му блеснал, желязната ръкохватка на чекмеджето грейнала.

Замислил се в тоя миг гостенинът за тежкия, глух звук, който цялата манастирска библиотека огласил, докато вадели заешката кожа... Заешката кожа с твърдата черна четина от външната страна... Втурнал се пътникът към чекмеджето, задърпал с цяла сила, ала ключът бил от по-рано превъртян. Впрегнал сили отново и пак дръпнал, пак напънал, отпуснал тялото си назад. Едва тогава ръждивото езиче на старата ключалка изчаткало, преди да загине, преди да се разкъса на две.

И надникнал в чекмеджето: десет лакти дълго, три лакти високо. Надвесил се, осветил го с газената лампа и що видял: четина черна, като телена четка твърда, като нея остра и груба... на катове сгъната, навътре, навътре скрита... в тъмата прибрана... Какво сторил? До втори петли я гледал, до трети се канил да я сграбчи... на четвърти затворил чекмеджето и заешката кожа загърнал в пряпореца македонски. Монасите дошли, повели го към магерницата за утринна храна, оставили го да дремне и рекли да го изпратят... ала той ги помолил още вечер да остане...

„Дълги са писанията по заешката кожа... Дълги, дълги, тъжни, сиротни, не можах да ги прочета, сърце не ми даде, а не зная кога ще се върна отново в родната земя. Нека още вечер остана, нека ги дочета.“

Съгласил се игуменът, съгласили се монасите, пригласяли им послушниците. Хубаво било пътникът да разбере откъде е тръгнал, накъде се е запътил, какво е оставил и какво може да открие дълбоко, дълбоко в корените на рода си.

Така и станало. Когато го оставили отново сам в широката стая с книгите, той само това и чакал. С всички сили дръпнал желязната ръкохватка, отворил чекмеджето и надигнал тежката кожа в него. Не била от заек, а от вол, и то не един, а от тринайсет вола. Съшити били тия кожи една за друга и завити с черната козина навън. Опипал ги странникът и същата четина като на заешката кожа почувствал... Пък стиснал кожата с пръсти, пък взел да я вади педя по педя, докато не я изкарал навън. Колко само била голяма, цялата стая нямало да стигне, за да я разгъне. И като развил мънинко откъм единия ѝ край, съзрял цветове стари, избледнели: бели, зелени, червени– байрака на българския княз. С мъки развил кожата пътникът, с мъки я разгънал, додето можел, цялата библиотека застлал и видял, че заешката кожа била волска, че от тринайсетте съшити кожи бил отрязан един мъничък къс– точно можел да го наложи, отдето е бил откъснат преди години. Зачел се тогава пътникът в написаното, а то разказвало история на хиляда и повече години– история на стар народ, който някога дал живот на македонския...

А когато на разсъмване видял, че прочетеното е само частица от първата съшита волска кожа, решил да остане в манастира, ако ще и цяла година, ала тайно да прочете всичко написано.

И тъй, мислят си някои, че заешка кожа четат, ала тя е волска. Нека, ако искат, вовеки заешка да я зоват...



[1] Вели (диал.)– говори.


Събития

пвсчпсн
     12
3456789
1011
12
13141516
17181920212223
24252627282930
31      

» Най-продавани