Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Белият терор

Белият терор

Автори: Христо Христов , Христо Петров

Художествено оформление : Дамян Дамянов

Дата на издаване:Май 2016

ISBN:978-954-28-2072-7

Страници:908

Корична цена:29.9 лв.


Изследването проследява конструкцията на първия поръчков политически процес при Тодор Живков, след като през 1954 г. той е определен за първи секретар на ЦК на БКП. Процесът има за цел да се даде възмездие на офицери от бившата 3-та секретна секция на Министерството на войната, действала през 20-те години на ХХ век. Механизмът на подготовка на съдебната разправа, разпоредена със специално секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП, започва още при Вълко Червенков през 1953 г. чрез заобикаляне на изтеклата давност и приетите амнистии. Разкрити са методите, които Държавна сигурност използва при провеждането на поръчковото следствие, където едни фигури отговарят за сметка на други с оглед на интересите на политическото „правосъдие” и конюнктурата.

Т. нар. бял терор е едно от тъмните петна в новата история на България, останали в рамките на пропагандния партиен прочит след 9 септември 1944 г. Превратът от 9 юни 1923 г., организирането на Септемврийското въстание, смъртта на Александър Стамболийски на 14 юни 1923 г. и на Гео Милев, Йосиф Хербст и др. след атентата от 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя”, осъществен от Военната секция на БКП, се нуждаят от изводи, базирани на фактите и действалите в Царство България закони. Тези събития са обект на детайлен анализ в настоящата книга.

 

 

Христо Христов е разследващ журналист и изследователс 26-годишен професионален опит, основател на сайтовете desebg.com (2011), agentibg.com (2014) и  pametbg.com (2015), посветени на преодоляването на зависимостите от комунистическото минало в България. Автор е на 8 документални книги, разследващи различни престъпления на комунистическия режим, сред които „Секретното дело за лагерите” (1999), „Убийте Скитник” (2005) – за убийството на Георги Марков от ДС, „Тайните фалити на комунизма” (2007), „Империята на задграничните фирми” (2009), „Тодор Живков. Биография” (2009), „Операция МАРАТОН” (2012) за кражбата на Паисиевата история в манастира „Зограф” от Държавна сигурност. Носител е на редица награди за разследваща журналистика. Лауреат е на Гражданската награда на Европейския парламент за 2014 г.

 

Адв. Христо Петров има близо 14-годишен опит в областта на наказателното и гражданското право. Работил е за няколко от водещите кантори в България и има допълнителен опит като анализатор и изследовател на американската съдебна практика към фондация “Програма Достъп до информация”. Понастоящем е част от екипа на „Биляна Тончева & партньори”. Притежава задълбочени познания по история на българското право и съдебна практика.

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

ПО-ЧЕСТО ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ..................................... 9

ВЪВЕДЕНИЕ......................................................................................... 13

Част 1: Под сянката на политическото

правосъдие..................................................................................... 21

1. Правосъдие в ръцете на Политбюро.............................................. 21

2. Подготовка на процеса: заобикаляне на давността.................... 23

3. Кръгът на подсъдимите................................................................... 27

4. Трета разузнавателна секция на Министерството на войната.. 43

5. Ударът срещу българското офицерство и превръщането

на българската армия в „народна“.................................................... 55

6. Технология на следствието.............................................................. 63

7. Самокомпрометиране на следствието по целесъобразност........ 84

8. Обвинение-присъда.......................................................................... 90

 

Част 2: Санкцията. Първата епоха през

погледа на втората епоха.................................................... 97

9. Обясненията на подсъдимите от съдебното заседание............... 97

Разпит на Димитър Николов Порков......................................... 98

Разпит на Иван Стойчев Кефсизов........................................... 107

Разпит на Тома Иванов Прендов............................................... 111

Разпит на Гроздан Гаврилов Грозданов.................................... 115

Разпит на Илия Драгнев Ковачев............................................... 117

Разпит на Цвятко Николов Димитров (Черния капитан)..... 122

Разпит на Стилян Христов Тошев........................................... 127

Разпит на Пенчо Бонев Сарафов............................................... 130

Разпит на Кирил Ангелов Стефанов......................................... 131

Разпит на Александър Христов Христов................................. 132

Разпит на Петър Георгиев Сапунов.......................................... 133

Разпит на Александър Петров Петрович................................ 134

10. Подсъдимият Иван Вълков......................................................... 142

11. Кочо Стоянов: генералът „главорез“......................................... 171

12. Свидетелските показания............................................................ 176

Блестящите отсъстващи......................................................... 221

13. „Страстната“ експертиза............................................................. 223

14. „Шпагата“ на социалистическото правосъдие........................ 229

15. Адвокатите на дявола.................................................................. 236

16. Личностите в състава на Върховния съд................................... 256

17. Присъдата...................................................................................... 264

Диспозитивът.............................................................................. 264

Мотивите..................................................................................... 277

Останалата съдебна практика................................................. 299

 

Част 3: Диспозицията. Втората епоха през погледа

на третата епоха....................................................................... 302

18. Политиката и силата.................................................................... 302

19. Червените септемврийски нощи и преходът

към легализираното овладяване на обществото............................ 314

20. Големият пуч на Сталин и Малкият пуч

на Димитров и Червенков.................................................................. 326

21. Правното явление „Указ № 16“.................................................. 340

22. Големият въпрос за фашизма в България................................. 345

23. Жертвите на „белия терор“ като предмет на престъпление... 355

24. „Възкресяването“ на давността.................................................. 357

25. Амнистията и нейното „неприлагане“...................................... 360

26. Обратната сила на по-тежкия закон.......................................... 365

27. Престъплението на министъра................................................... 371

28. „Геноцидът“ през април 1925 г.................................................. 379

29. Предумисълът на „белия терор“................................................. 383

30. Самопризнанието и оговорът по „Поркова команда“............ 386

 

Част 4: Хипотезата. Първата епоха през погледа

на третата епоха....................................................................... 390

31. Суверенът на Царство България и неговата „подмяна“

като юридическа обосновка за антидържавни актове.................. 390

32. 9 юни 1923 г................................................................................... 398

Предпоставките.......................................................................... 398

Същността на 9 юни.................................................................. 405

Връзката на цар Борис с Централното управление

на Военния съюз........................................................................... 408

Срещите на цар Борис с Иван Вълков и Александър Цанков

през април 1923 г.......................................................................... 409

Посещението на цар Борис при Александър Стамболийски

на 7 юни......................................................................................... 413

Срещата на 8 юни между цар Борис и Иван Вълков............... 420

Цар Борис на 9 юни...................................................................... 421

Часът на подписване на указите за новото правителство... 428

Преврат или не?.......................................................................... 430

33. Септември 1923 г. – стихията на Лок или стихийният план

на Коларов........................................................................................... 438

34. БКП в Третия интернационал и Единният фронт.................... 457

35. Извънзаконникът......................................................................... 466

36. Законът за изтребление на разбойниците на БЗНС................. 472

37. Убийството на Александър и Васил Стамболийски................ 484

Изворите и доктрината............................................................. 485

10–11 юни. София......................................................................... 496

9 юни. Славовица.......................................................................... 515

10 юни. Настъплението към Пазарджик................................. 522

11 юни. Отстъплението............................................................. 526

11 юни. Капитан Иван Харлаков в Славовица.......................... 530

13–14 юни. Залавянето на Александър Стамболийски........... 539

14 юни. София............................................................................... 553

14 юни. Александър Стамболийски в Пазарджик.................... 557

14 юни. Мястото на убийството.............................................. 567

14 юни. Начинът на убийството............................................... 571

15 юни. Труповете в лозето........................................................ 580

15 юни. София............................................................................... 583

15–16 юни. Журналистите и преместването на труповете. 585

18 юни. София............................................................................... 588

Труповете край Марица.............................................................. 594

Капитан Иван Петров Харлаков............................................... 608

ВМРО и убийството на Стамболийски.................................... 615

Борис и убийството на Стамболийски.................................... 619

38. Законът за защита на държавата – опит за трезв анализ........ 625

Приемането.................................................................................. 626

Промените от 16 март 1925 г................................................... 639

Промените от 26 април 1925 г.................................................. 644

39. Някои допълнителни акценти около

Априлския атентат и необявеното въстание.................................. 647

40. Размисли върху личността на жертвите на „белия терор“...... 657

Спас Дупаринов............................................................................ 661

Стоян Калъчев и Крум Попов .................................................... 662

Полк. Никифор Никифоров........................................................ 667

Георги Дамянов............................................................................ 667

Кап. Христо Йоновски................................................................ 669

Петко Д. Петков......................................................................... 670

Вълчо Иванов................................................................................ 683

Тодор Страшимиров.................................................................... 686

Хараламби Стоянов.................................................................... 688

Яко Доросиев................................................................................ 689

Васил Мулетаров......................................................................... 691

Тодор Димитров........................................................................... 692

Коста Янков, Христо Коджейков и Иван Минков................... 692

Темелко Ненков............................................................................ 693

Николай Петрини и Христо Косовски...................................... 693

Ана Маймункова........................................................................... 703

Владимир Благоев........................................................................ 703

Ламби Кандев................................................................................ 704

Д-р Нено Цървуланов................................................................... 704

Гео Милев...................................................................................... 705

Христо Ясенов.............................................................................. 706

Сергей Румянцев........................................................................... 706

Йосиф Хербст.............................................................................. 707

Петър Янев................................................................................... 708

Ген. Никола Топалджиков и ген. Гаврил Личев........................ 709

Нина Кротнева............................................................................. 710

Димо Хаджидимов........................................................................ 711

Кап. Георги Кротнев и кап. Христо Белов .............................. 712

41. Атаката и неизбежната отбрана на държавата........................ 718

42. Паралегализмът срещу конспирацията..................................... 735

43. Военният обичай като източник на право................................ 743

44. Формата на военното положение

пред неумолимостта на факта........................................................... 745

45. Гражданската война по Наказателния закон от 1896 г.......... 768

46. Военното време.............................................................................. 773

47. „Бавният“ военнополеви съд...................................................... 778

48. Трите отговорности при военен конфликт................................ 795

49. Царят, главнокомандващият и военният министър................ 812

50. „Разбиването“ на легендите........................................................ 818

Кървавото хоро............................................................................ 819

Изгарянията................................................................................. 820

Нужният на България................................................................ 820

Кървавият надпис........................................................................ 821

Главата на Стамболийски......................................................... 823

Тайната заповед........................................................................... 826

ЗАКЛЮЧЕНИЕ................................................................................... 830

АЗБУЧЕН УКАЗАТЕЛ НА ИМЕНАТА........................................... 831

ИЗТОЧНИЦИ И БИБЛИОГРАФИЯ................................................. 860

 

 

 

 

 

ПО-ЧЕСТО ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ

1 ДС

2 ДС

3 ДС

1 СВ

2 СВ

а.е.

АКРДОПБГДСРСБНА

 

 

 

БКП

БРП

ВГУ

ВКС

ВНС

ВНЗ от 1888 г.

ВНЗ от 1937 г.

 

ВНЗ от 1949 г.

ВоКС

ВС

ВСЗ от 1890 г.

ВСЗ от 1938 г.

 

ВСЗ от 1949 г.

ВСУ

 

ВПСВВП

 

ВУН

 

ВЦИК

ГВКС

ГПК

 

ДВ

ДК

 

– Първи държавен съд

– Втори държавен съд

– Трети държавен съд

– Първа световна война

– Втора световна война

– архивна единица

– Архив на Комисията за разкриване на документите и

   за обявяване на принадлежност на български гражда-

   ни към Държавна сигурност и разузнавателните

   служби на Българската народна армия

– Българска комунистическа партия

– Българска работническа партия

– Второ главно управление на ДС

– Върховен касационен съд

– Велико народно събрание

– Военнонаказателен закон (ДВ, бр. 14 от 06.02.1888 г.)

– Военнонаказателен наредба-закон (ДВ, бр. 290 от

   29.12.1937 г.)

– Военнонаказателен закон (ДВ, бр. 21 от 28.01.1949 г.)

– Военнокасационен съд

– Върховен съд

– Военносъдебен закон (ДВ, бр. 74 от 07.04.1890 г.)

– Военносъдебен наредба-закон (ДВ, бр. 20 от

   29.01.1938 г.)

– Военносъдебен закон (ДВ, бр. 180 от 06.08.1949 г.)

– Военносъдебен устав от 1867 г., в сила за България

   от 9 юни 1879 г.

– Временен правилник за службата през време на

   военното положение

– Воински устав за наказанията от 1868 г., в сила за

   България от 9 юни 1879 г. в редакцията му от 1875 г.

– Всеруски централен изпълнителен комитет

– Главен военнокасационен съд

– Граждански процесуален кодекс (Изв., бр. 12

   от 08.02.1952 г.)

– Държавен вестник

– Конституцията на Народна република България

   от 1947 г. (Димитровска конституция)

 

 

ДС

ДУБВ

ЕФ

ЖК

 

ЗЗД

ЗИР

 

ЗПНС

 

ЗСЧП

 

ЗУС

 

Изв.

ИККИ

 

КДС

л.

МВ

МВР

МВнР

МНО

МНС

НЗ’96

НЗ’51

НПК от 1952 г.

НРБ

ОБ

ОНС

оп.

ОФ

ПБС

ПГКДА

ПСВГВ

 

с.

СВпС

СНК

СОВС

СОС

 

– Държавна сигурност

– Дисциплинарен устав на българската войска

– Единен фронт

– Конституция на Народна република България от 1971 г.

   (Живковска конституция)

– Закон за защита на държавата (ДВ, бр. 240 от 25.01.1924 г.)

– Закон за изтребление на разбойниците

   (ДВ, бр. 205 от 12.12.1922 г.)

– Закон за Президиума на Народното събрание

   (ДВ, бр. 41 от 20.02.1948 г.)

– Закон за съдене членовете на правителството

   (ДВ, бр. 248 от 26.10.1949 г.)

– Закон за углавното съдопроизводство

   (ДВ, бр. 77 от 07.04.1897 г.)

– Известия на Президиума на Народното събрание

– Изпълнителен комитет на Третия комунистически

   интернационал (Коминтерн)

– Комитет за Държавна сигурност

– лист

– Министерство на войната

– Министерство на вътрешните работи

– Министерство на външните работи

– Министерство на народната отбрана

– Международен наказателен съд

– Наказателен закон (ДВ, бр. 40 от 21.02.1896 г.)

– Наказателен закон (Изв., бр. 13 от 13.02.1951 г.)

– Наказателнопроцесуален кодекс (Изв., бр. 11 от 05.02.1952 г.)

– Народна република България

– Обществена безопасност

– Обикновено народно събрание

– опис

– Отечествен фронт

– Правилник за бойната служба

– Правилник за главното командуване на действуващата армия

– Правилник за съдействието, което войската дава

   на гражданските власти

– страница

– Софийски военнополеви съд

– Съвет на народните комисари

– Софийски областен военен съд

– Софийски областен съд

 

 

СССР

ТК

УА

УГС

УПС

ф.

ЦДА

ЦИК СССР

ЦК

ЦУ на Военния съюз

– Съюз на съветските социалистически републики

– Търновската конституция от 1879 г.

– Указ за адвокатурата (Изв., бр. 49 от 10.06.1952 г.)

– Устав за гарнизонната служба

– Устав за полската служба

– фонд

– Централен държавен архив

– Централен изпълнителен комитет на СССР

– Централен комитет

– Централно управление на Военния съюз

 

  

ВЪВЕДЕНИЕ

Настоящата книга е първият по рода си опит за правно-документално изследване на събитията от 1923–1925 г.: случилото се на 9 юни 1923 г., убийството на Александър Стамболийски, серията от политически убийства през 1924–1925 г. и „белият терор“ след атентата в църквата „Света Неделя“ от април-май 1925 г. Представлява поглед към историческите факти от позицията на действалите тогава закони и си поставя задача да даде обяснение за правните възгледи на два периода от българската история – Царство България и комунистическа България.

В основата на изследването е процесът във Върховния съд от 1954 г. срещу офицерите от 3-та разузнавателна секция на Министерство на войната, сочени за автори на „белия терор“, на акцията от 9 юни, на убийствата на Стамболийски, Гео Милев и др. Става въпрос за малко позната военна разузнавателна структура, която е припознавана и като т.нар. „Поркова команда“[1]. Главен подсъдим по това дело е бившият министър на войната при Александър Цанков – ген. Иван Вълков, заедно с още 12 царски офицери.

Освен че е създадена да укрива оръжието на българската армия, което след Ньойския договор България е задължена да предаде за унищожаване на представителите на Съглашението, 3-та разузнавателна секция преследва и лица, пряко свързани с терора, който БКП като част от Третия интернационал, т.нар. Коминтерн, тогава започва да прилага в политиката си, заимствана от болшевишката партия в СССР. Политика, която до голяма степен предопределя събитията, свързани с атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. и реакцията след него.

Насилието в нито една от неговите форми не се споделя от авторите на настоящото изследване. Неговата цел не е да обвинява или да оправдава действията на противостоящите страни в българската политика през 20-те години на миналия век, нито да пренаписва отделни биографии. Оценяването на събития от отминала епоха с инструментите на сегашните нравствени и обществени категории води до изводи твърде съмнителни, освен при две кумулативни предпоставки – наличният инструментариум да е съществувал също в дисектираната епоха, плюс да се касае за събития, изолирани от общите световни процеси. Обществената оценка на масови и извънредни актове на сила или насилие в една спокойна държава рязко се отличава от оценката в места, поразени от обществена стихия, която често пъти улеснява извършването им.

Намирането на обяснението обаче ще прогони сенките. Картините, които се рисуват от обвинението по делото „Поркова команда“, са същите от първите седмици след 9 септември 1944 г. – побоища, камиони в тъмни нощи, разстрели извън града, заринати трупове из незнайни места, изровени от дъждовете и наядени от животните човешки останки. Бившият кандидат-член на ЦК на БКП Петър Семерджиев свидетелства как екзекуциите в първите дни на комунистическата власт били придружени с кражби от труповете, рязане на уши и носове, огневият отряд се мажел с още топлата кръв и т.н.[2]Тук не се твърди дали подобни свидетелства са верни или са плод на човешкия страх от стихията. Търси се констатиране на идентичностите и фактите като суровина за демитологизация – средството за откриване на обективната истина. В тези събития няма нужда от герои, няма нужда от митове, защото са страници от българската история.

Все пак трябва да се подчертае, че докато категориите на първата епоха – обществените ценности и методи на Царство България, са приети малко или много в целия свят, същият инструментариум във втората епоха битува в една паралелна реалност – реалността на зрелия сталинизъм, чиято матрица е подчинила най-вече няколко европейски народа.

Журналистът Христо Христов работи по първата част от изследването (1–7 глава), в която е обяснена ролята на 3-та секция за борбата с последиците на Ньойския договор и с комунистическия тероризъм, политическата подготовка на „Поркова команда“ и следствието с участието на Държавна сигурност и Политбюро на ЦК на БКП.

Останалите части, включително 8 глава, които са разработени от юриста Христо Петров, следват класическата структура на правната норма, но в обърнат ред, т.е. санкция, диспозиция и хипотеза. Във втората част е направен детайлен анализ на самото дело – разпитите на обвиняемите, свидетелските показания, експертните заключения, обвинителните речи на прокурорите, пледоариите на защитниците, разбор на мотивите на присъдата, обрисовка на личностите на съдиите. С присъдата комунистическият режим от втората епоха дава своята „санкция“ за правните разбирания на Царство България.

Предмет на третата част са правните проблеми, които присъстват в процедурата по разглеждане на самото дело – диспозицията, която прави санкцията възможна. Сред тях са непризнаването на изтеклата давност за престъпления срещу „монархофашизма“, неприлагане на влезли в сила закони за амнистия, прилагане на наказателни закони с обратна сила, активно използване на самопризнанието за осъждане. Това става по силата на специален указ на Президиума на Народното събрание, останал непознат за днешната правна наука. Делото е поставено и в контекста на серията от политически процеси от периода. Обосновано е сравнение с процесите на Сталин от 1937–1939 г. т.нар. „Голям пуч“ и тяхната идентична конструкция. Изведени са начините, по които тоталитарната власт превзема съдебната система в България от 1944–1954 г. Това е обяснението на третата, днешната епоха, за правните разбирания на комунистическата епоха.

В четвъртата част е направен преглед на държавноправните виждания на Царство България за реакция при вътрешен бунт, на института на военното положение като израз на неизбежна отбрана на държавата, на военнополевия съд като форма на справяне с бунта, на разбойничеството като форма на антидържавна дейност. Обяснена е функцията на монархическия военен министър. Описана е терористичната дейност на БКП и крайнолевите земеделци и защо тя води до промяна в наказателноправната политика на държавата. Подробно са разгледани мотивите и дебатите при приемането на Закона за изтребление на разбойниците от 1922 г. и на Закона за защита на държавата от 1924 г. В опит за търсене на причината за смъртта на жертвите, посочени в обвинителния акт по „Поркова команда“, сред които са Гео Милев, Йосиф Хербст, Петко Д. Петков и др., е направено кратко описание на тяхната политическа и криминална дейност. Разгледани са и акценти около Априлския атентат, които не присъстват в досегашни изследвания.

С тази част – обяснението на днешната епоха за правото, регулиращо държавната реакция на вътрешния бунт в Царство България, се завършва обосновката на идеята за разкриване на „трите истини“ за събитията през 1923–1925 г. Те помагат да бъдат разбрани мотивите и действията на групата на подсъдимите и на групата на комунистическите съд, прокуратура и адвокатура. Първата истина е тази на властта от 1923–1925 г. – какво тя е знаела, какво тя е предполагала. Втората е истината на властта от 1954 г. – какво тя е знаела и каква е искала всъщност да бъде действителността от първата епоха, за да постигне целите на процеса. Изкривена е от липсата на усилия за проучване на фактите, по които съдът е трябвало да произнесе присъдата. Третата е истината на днешното време, когато се предполага, че знаем какво наистина се е случило в онези размирни години. Това е всъщност хипотезата и след запознаване с нея читателят може да прецени дали санкцията е била основателна, или става въпрос за политическа саморазправа под формата на правосъдие.

В хода на разсъжденията е предложена обоснована дефиниция на понятието „преврат“. Обяснено е защо „Септемврийското въстание“ е въстание според Търновската конституция и защо не е комунистически термин. Въпросът за фашизма от периода е разгледан не през призмата на късната му идеология и националсоциализма, какъвто е подходът в историческата доктрина, а от позицията на политическата картина на 20-те години. Също така е направен принос към изследването на един от критериите на международното престъпление „геноцид“, употребен относно „белия терор“ в присъдата по „Поркова команда“.

Проследени по часове са събитията и реакциите на основните фигури през нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г., включително придвижването на цар Борис. По същия начин са проследени и последните дни от живота на Александър Стамболийски, като изградената версия за смъртта му е подчинена на наличните доказателства. Натрупаната фактология помага за „разбиване“ на някои конкретни макабрени легенди около тези събития, например за „отрязаната глава“ на Стамболийски.

В общ план са сравнени различни проявни форми на държавна репресия през 1923–1925 г. и през 1954 г. Паралелно се сочат и днешните решения по отделни въпроси.

Историческите, правните и обществените процеси и явления са разгледани не само в тяхната следствена връзка, но и в тяхната реверсивна обусловеност. Изводите доведоха до полемика с историческата доктрина с посочване на конкретни недостатъци в наложените постановки, методологията и работата с архивните материали.

За изследване на цялата проблематика, поставена от съдебния процес „Поркова команда“, се наложи ползването на няколко метода. Най-важният от тях е формално-юридическият, който тълкува нормативните документи и изяснява смисъла на юридическите текстове.

Сравнителноправният анализ служи за проверка на решенията на еднакви правни проблеми в различни държави. Поради това, че нашите държавноправни възгледи винаги са били реципиращи, а не дефиниращи, липсващите обяснения са търсени в гражданските войни на САЩ (1861–1865 г.), Русия (1917–1922 г.) и Франция (1848 г., 1871 г.). При изследване на правителствената промяна на 9 юни 1923 г. е ползван правният опит на военните режими през ХХ в. в Чили, Аржентина, Бразилия, Португалия и Испания.

Многократното препращане към съдебни решения също има своето основание. В една спокойно действаща правна система законът е нейната бетонна основа, а той се тълкува от съда, който създава т.нар. юридическа практика, наричана също и юриспруденция. Понеже текстът на закона е един и същ, естествен стремеж е той да бъде тълкуван еднакво от всички съдии, да има стройна последователност и еднообразна повторяемост на формираната съдебна мисъл. Пътеводител на вярното тълкуване на законовата норма е практиката на най-висшия съд в държавата. В България това е Върховният касационен съд (ВКС), който от 1947 г. до 1996 г. се нарича „Върховен съд“ (ВС). В различни периоди в Царство България действат и Главен военнокасационен съд (ГВКС), и Военнокасационен съд (ВоКС).

По-детайлна аргументация изисква позоваването на съдебната практика и военните обичаи от т.нар. прецедентно право на Англия и САЩ. На пръв поглед похватът търпи критика, тъй като тази правна система съдържа принципни различия от континенталното правно семейство на България. Англо-американската мисъл обаче е извикана само по проблеми, които са общи за целия свят от XIX и началото на ХХ век. Военачалникът, изпратен да потуши бунт в град от Конфедерацията през 1863 г., ще се изправи пред същите заплахи, както този в Париж през 1871 г. и в село, сега град Брегово през 1923 г. Английското martial law ще има същите неуспехи при гарантиране сигурността на населението, както правото на българското военно време и както паралегалните действия на правителствените части в аржентинската „Мръсна война“ от 1974–1983 г. Споровете дали държавният глава, лично или чрез правителството има право във военно време да заповядва операции „на ръба на закона“ и дали гражданският съд има право да контролира актовете на военнополевите съдилища и военнонаказателните комисии са еднакви за всяка една държава, в която е бушувала гражданска война. Този похват е бил възприет и сред българските законотворци от 19-ото и 21-ото Обикновено народно събрание, които цитират масово законодателството и практиката на САЩ и Англия в областта на законите срещу вътрешни безредици. По същия начин подхожда и големият съветски учен в областта на военнонаказателното право проф. Хасан Ахметшин. В трудовете си той ползва широко англо-американския опит за сравняване със съветското и руското право, на чиито пък основи почива българската военнонаказателна мисъл.

Особено важни са вижданията, изразени в признати научни трудове на видни юристи, т.нар. „авторитетна правна доктрина“. Въпреки че те не са задължителни за нито един съд, доколкото отразяват само лично мнение, те биват ползвани от самите съдии при формиране на вътрешното им убеждение. Още повече че авторите на първите български закони получават образованието си навън, най-вече във Франция, Германия и Белгия, и го прилагат на практика тук. Няма как да бъде обяснено какво са вложили в творението си, ако съзнателно бъде игнорирана школата на техните алма матер. Така правната доктрина е третият стълб, който заедно със законите и юриспруденцията формират правната мисъл на една държава.

При интегриране на правно-хронологическия метод във формално-юридическия и сравнителноправния може да бъде видяна приемствеността в решенията в различните исторически периоди. Те разкриват правната традиция, защото правото е консервативно, гради сигурност в държавата и е процес, а не събитие. При него революционните стъпки не са препоръчителни.

Пертурбациите в българското комунистическо законодателство наложиха да бъдат употребявани конструкции, за които днес всеки студент ще получи двойка. Например в едно изречение съжителстват „амнистия“ и „влязла в сила присъда“. Когато обаче днес не можем да си представим, че закон за амнистия може да бъде спрян да се прилага, това не означава, че не може бъде коментиран фактът, че това се е случвало, и да се търси обяснение на мотивите. И когато се коментира този български опит в законотворчеството, на моменти граничещ с юридически атеизъм[3]по определението на Ричард Милър, следва да се има предвид, че тук е подходено откъм факта на простото му случване в някоя от предишните две епохи, а не откъм допустимото в доктрината и практиката днес.

От историческите извори са избягвани моменти, които съдържат явни партизански или личностно насочени отрицателни уклони, правят оценка, тълкуват или квалифицират събития и хора от строго субективна позиция, олекваща откъм документална стойност. При тях е отчитан и естественият човешки стремеж за себевъздигане.

В по-малка степен като извор е ползвана периодиката, „барометърът на обществото“. Касае се предимно за цитати, които отразяват обществено мнение, макар и моделирано от редактора, или регистрират хронологически някои факти. Причината е, че степента на автентичност на публикациите от 20-те години не е била особено висока. Нивото на технологичен прогрес не е позволявало информацията да бъде проверявана, защото нейният път от извора до будката за вестници е бил еднократно приключение. Често пъти фактите в пресата са изкривени, често пъти на другия ден вестниците сами се опровергават. „Хищничеството“ към сензации е водело до цветист език във времена на бележити публицисти, но ненадеждни фактографи.

От десетилетия академичният тинк-танк у нас е събирал изключително само факти за действията на „белите терористи“. Обективното провеждане на изследването засяга и несвършената част от работата на прокурора, който е длъжен да събира както доказателства, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателства, които оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му. В случая трябва да бъдат добавени и историческите факти за „червено-оранжевия терор“. Механичното разкриване на другата половина на обективната истина също не е достатъчно, а следва да бъде установена и причинно-следствената връзка между двете половини. Историците обаче също са хора и имат своите естествени човешки симпатии към събития и личности. При позоваването на тях е ползван същият подход, както и при оценката на изявленията на подсъдимите и на документите – когато една страна признава за себе си неизгоден факт в рамките на разумното, то е много вероятно той да е истина.

Накрая трябва да се отбележи социално-психологическият метод, който добавя елемент на индивидуална и обществена съвест и реакция в изследваните теми.

Бяха положени усилия за откриване на наследници или близки на подсъдимите по процеса срещу о.з. ген. Иван Вълков и офицерите от 3-та секция. Авторите на изследването успяха да се свържат с единия от синовете на подсъдимия Тома Прендов и с племенник на подсъдимия Пенчо Сарафов. Разговорите с тях са ценни не само като съхранена памет, но и като пример за отношението на властта и обществото при комунистическия режим към тези хора години след гледане на делото. Те обаче не са включени в настоящото издание, защото надхвърлят документално-правната му рамка.

Крайният резултат от изследването маркира два провала. Първият е провалът на управлението от периода 1923–1925 г., което не успява да обясни на българското общество предприетите действия. Вторият провал е този на Върховния съд от 1954 г., който, въвлечен като нужен инструмент в схемата на политическото правосъдие, не успява да обясни на българското право своите виждания.

 

Христо Петров благодари на проф. Веселин Янчев за изказаните от него несъгласия и разбира тези, които избра да запази за себе си.

 

Авторите

 

 



[1] Темата е разглеждана досега само от историци или отделни изследователи, но фрагментарно и подчинено на други цели, без да бъде приложена правна експертиза на посочените периоди. По-известен труд е есеистичната пропаганда на Н. Христозов „По дирите на безследно изчезналите“ от 70-те години на ХХ век.

[2] Семерджиев, П. Народният съд в България. София, 2008, с. 492–493.

 

[3] Цит. по: Pereira, A. Rule by Law: The Politics of Courts in Authoritarian Regimes. Cambridge, Cambridge University Press, 2008, p. 40.

 

На корицата: Печат на Министерството на войната, Царство България


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
11121314151617
18192021
22
2324
252627282930 

» Най-продавани