Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Аутопсия на една любов

Аутопсия на една любов

Автор: Виктор Пасков

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Дата на издаване:Септември 2018

ISBN:978-954-28-2675-0

Страници:392

Корична цена:17.9 лв.


А колкото до любовта... трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.

 Когато през 2005 г. за пръв път се появи „Аутопсия на една любов“, още не се знаеше, че това ще е последният роман на Виктор Пасков. Но пък веднага стана ясно, че без скандал няма да мине. Едни бяха обидени, какво ти обидени, направо омърсени от телесните сокове, които се изливаха върху тях от почти всяка страница. Други възвеличаваха смелостта и страстта на автора. Трети задълбаха в структурните неравности. Четвърти чакаха да им кажат какво да кажат за тази книга. А то не е чак толкова сложно: сексът е музика, музиката е секс. Човешкото тяло е инструмент, който в правилните ръце може да изпълни съвършената мелодия. С уточнението, че при Пасков мелодиите са повече от една, а тялото е с повече дупки дори от окарината.

„Аутопсия на една любов“ може да ви възмути или възхити. Все тая. Важно е само да не забравяте, че и най-оспорваният текст на Виктор Пасков е в пъти по-добър от другата книга на нощното ви шкафче.

Димитър Стоянович

АУТОПСИЯ НА ЕДНА ЛЮБОВ

Събуждане – в пет.

Седмици наред се будя в пет.

Това означава, че съм спал около четири часа сън на касоразбивач.

Ставам, блъскам се в стола, после в бюрото.

В краката ми с тих звън се валя почти празна бутилка. Казвам „почти“, защото в нея плацика кафеникава течност, около глътка и половина. След малко бутилката е съвсем празна, а аз имам морски котки в корема.

Излизам на балкона по слипове.

Навън е мрачно, топло и лепкаво. От строежа на „Джонсън Хауз“ се носи шум. Дребни фигурки на турски, гръцки и български гастарбайтери щъкат насам-натам, облечени в жълти оверали, с предпазни маски на лицата и облени в оранжева светлина, като под похлупака на огромен аквариум някъде на Марс.

Работят ден и нощ.

Работят събота и неделя. Ровят се в една грамадна дупка, пресечена от железни конструкции, а в ръцете им просветват оксижени: бяло, синкаво и зелено.

Мистър Джонсън е американски архитект, копелдак на деветдесет и две години.

На ухиления му портрет отсреща някой е нарисувал с червен спрей тлъст пенис между зъбите му: поздрав от работническата класа.

Дъртакът, или по-точно екипът му, са решили да вдигнат идиотския си небостъргач точно под носа ми: тук, където преди се простираше равно поле и имах изглед до Чекпойнт Чарли.

Връщам се в леглото.

Напразни опити да заспя отново.

Накрая не издържам. Ставам. Отивам в кухнята. Правя си чай. Препичам филийки. Мажа ги с диетичен маргарин, редуциращ холестерола (ха, ха!). Нарязвам испански домат, слагам върху филийките френски кашкавал и датски салам, сварявам рохко немско яйце. Къса, мъчителна закуска, завършваща с две лъжици сода бикарбонат и два аспирина „Байер“.

Вземам мокър парцал и стриктно обърсвам с него балатума на цялата кухня.

С друг почиствам от трохи и прах маса, шкафове и прозорци. Измивам двете чинии и чашата, вилица, лъжичка и нож и ги слагам по местата им.

Междувременно е шест часът.

Започва кашлянето и треперенето. Сърцето ми хлопа.

Влизам в банята, запалвам цигара и си мия зъбите. Животните в стомаха ми стават неудържими. Закуската отива в тоалетната. Подпирам се известно време с ръка на стената. Сърцето ми съвсем бясно хлопа. Аритмия. Прикляквам и искам да го повърна в крачола си. То не желае да се изцеди през хранопровода и да влезе в крачола.

Загасвам цигарата. По слепоочията ми тече пот.

Лошо ми е.

Много ми е лошо. Вие ми се свят. Вибрирам. Паля нова цигара. Не мога да поема дъх. Ако искам кризата да приключи, трябва да вляза в хола и да ударя една глътка от бутилката. Не, няма да го направя, няма да го направя. Няма да го направя! Разбира се, че ще го направя. Сърцето ми прави скок. Спира. Загасвам цигарата. Няма да го направя. Господи. Не мога да дишам.

Така... сега е хубаво... Сега е наред. Изпих шльокавицата от миналата година, която ми подариха в Созопол. Гадост с вкус на смокини.

Вземи самобръсначката и не се гледай.

Бръсни се внимателно, подпирай с лява ръка дясната, за да не се заколиш!

Това лице не е мое. То е подменено. По всяка вероятност е изровено от дюкяна на антикварен магазин сред еврейски полумрак, под тежката миризма на гниеща хартия и предмети без значение. Майка ми не би разпознала това лице. Нито баща ми. Но те не са живи и няма защо да ме разпознават.

Влизам във ваната: наказателни душове. Горещо – студено, студено – горещо. Горещо до полуда. Студено до крясък. Измивам банята с препарати до блясък и подреждам прибори за бръснене, кремове, одеколони и четки за зъби под огледалото.

Нямам цигари. Пак нямам цигари! За кой ли път вече нямам сутрин цигари?

Отивам до подлеза на метрото, купувам две кутии „Марлборо“, около осем сутринта е.

Минавам през театъра. Портиерът вдига глава от вестника си и вяло ми кимва. Той е свикнал със сутрешните ми посещения. Познаваме се вече двайсет години. По принцип няма право да ме пуска, защото от половин година този театър не съществува. Сградата – да, но оркестър, хор, балет, певци и техника бяха закрити от общината на град Берлин, която няма средства за луксозната стока култура. Платиха ни обезщетение и ни биха камшика.

Сутрин краката ми сами ме влачат тук, въпреки че е мъчително и болезнено. (Или точно заради това.)

Влизам в оркестрината. Тъмно е, но аз си знам мястото: първия пулт на кларинетите. Мога да го намеря с вързани очи. Мирише на сценична прах, на костюми и завеса. На този пулт седнах съвсем млад, преди двайсетина години, като по чудо пуснат от церберите на българската „Концертна дирекция“. Без никакви връзки, само според изискването на немската комисия. Навремето ставаха и чудеса. Имам зад гърба си над двайсет хиляди концерта, турнета и представления. През цялото време съм бил болен само два или три пъти. Идвах на работа дори и със счупен крак. Цели три месеца. Ние всички живеехме в този театър като държава в държавата. От сутрешната репетиция до късна нощ, която завършваше в клуба при Елза. Не ни интересуваха промени и политика. Бяхме извън вихрушката. Бяхме извънземни. Сега сме от жалката армия на петте милиона и четиристотин хиляди безработни във Федерална република Германия.

Сега няма Елза, няма ги откачените диригенти, бог да ги убие, няма джемсешън, кокс, Кристоф, нищо.

Няма я Ина. Вече два месеца и пет дни.

Връщам се в пустия, огромен апартамент.

Кафе, цигара.

Позив за повръщане. Отново тоалетната: зелен стомашен сок.

Давя се още малко, пулсът ми минава сто и двайсет. Излизам на балкона да поема чист въздух. Откъде чист въздух? Втренчвам се в надписа на съседната сграда: „Имобилиен, Енгевелт“.

Нощно време този надпис примигва неритмично и червеникаво, а буквата И на „Имобилиен“ не свети. На покрива на сградата се ветрее избеляло червено знаме, което така и не проумях какво означава през всичките тези години.

Нонстоп мисли за Ина, два месеца и пет дни мисли за Ина, едно и също, едно и също, едно и също и то ще ме довърши.

Какво ли прави в момента в София?

Отива ли на работа?

Къде работи?

С кого спи?

Защо ме нападна?

Защо ме е лъгала през цялото време? Защо живях всичките тези месеци с най-голямата откачалка на София? Защо аз? С какво го заслужих?

* * *

Защо аз?

...Преди две години, след една убийствена обиколка с приятелите по всички пиано барове в столицата, попаднахме в джаз клуба на „Раковски“. Тогава светът все още бе наред. Бях в отпуск. От някакъв грък в Кройцберг бях купил едно раздрънкано ауди трета ръка, което ме дотъркаля до София, и ние кръстосвахме нощните улици, натъпкани в него като червеи в рибарска кутия.

В клуба свиреше Хари Милинката.

С Милинката не се бяхме виждали повече от десет години, от времето, когато духна в Дания с Патрата и Коло Бемката. Тримата бяха изкарали половин година в някаква кръчма в Копенхаген и когато срокът на договора изтекъл и дошло време да се връщат в България, Хари свил мръсния номер. Сума ти време след това Патрата и Коло не видяха бял свят и свиреха само по Черноморието, но бързо му простиха. С музикантите е така.

Сега Милинката се бе върнал от желирания си Копенхаген за няколко седмици и свиреше в това клубче за свой кеф и за кеф на приятелите. Всички бяха тук – папа Стефан и Ваньо Хармониката, Еди, Кристиан, Светльо Вокса, Светла и Тони, а също и куп нахакани младоци, чиито физиономии не познавах.

Милинката правеше чудеса на хамънда и изтръгваше от него невероятни ефекти. За тези десетина години се бе развил и навил като пружина на матрак. С една дума – музикант от класа.

Някой ми тикна в ръцете сакс. Май че папа Стефан. Май че беше неговият собствен.

Застанах до Хари, той се обърна, ухили се и вдигна за миг палец.

Бе надебелял поне с двайсет кила и имаше гуша на пеликан, но очите му бяха все тъй кръгли и лукави, а пръстите – дълги, тънки и бързи.

Знаех, че ще засвири вариация по „Хонки тонк“, а ла Колтрейн. Навремето, още в консерваторията, се забавлявахме да свирим часове наред това парче, пълно с подводни камъни и хармонии, преплитащи се като паяци в любовен клинч.

– Всичко е въпрос на екстаз, кюрд! – изкрещя между две безумни модулации Хари. Лафът също бе от времето, когато светът беше наред. Трябваше да отговоря, че екстазът е в самата фраза, а всичко друго е метастаза.

Такива ги ръсехме в палеолита, когато морето ни бе до колене, джазът влизаше в кръвта ни като отрова на кротал и ни всмукваше в черната си дупка, а ние бяхме щастливи като онези маймуни, как се казваха, с червените задници.

В началото си подхвърляхме темите леко и небрежно като двама профитенисисти, които загряват. Постепенно Милинката захапа и започна да ме пързаля нагоре-надолу по гами и хармонии, а аз се мъчех да отгатна с такт по-напред в кой джендем на импровизациите ще ме вкара в следващия миг и отгатвах; пързалях го и аз, надувах свирката и разлагах мелодията хроматично на съставните ѝ части, събирахме се и се разделяхме, пускахме си музикални шеги и капани, които всички фиркани до козирката и наблъскани по сепаретата стари муцуни разбираха и оценяваха, а младоците гледаха озадачено, защото си имаха свои собствени номера и закачки. Той бе възприел маниера на Джими Смит, бе загърбил акордовото свирене и прокарваше бързи и задъхани бибоп линии, подсилени от бляскав и режещ саунд, какъвто отдавна не бях чувал от жив органист. Накрая Хари удари рязко един увеличен септакорд за финал и ми остави каденцата, която аз въртях близо три минути, модулирайки и вдигайки се с половин тон все по-нагоре и по-нагоре, и когато изчерпах модулациите, скъсах мелодията по средата като лист хартия, с прощален писък в четвърта октава, който минава през душата като свръхзвуков изтребител в облак.

– Хайл Хитлер, кюрд! Свириш като Гьобелс. Извади ми душата – изпъшка Хари, триейки врат и чело с пешкир.

– Лявата ти ръка все още не знае какво прави дясната – отвърнах в същия стил. – Стига с тази Библия. Чети Андерсен. Написал е страхотен учебник за акордеон.

В този миг, както си разменяхме с Милинката дребни реплики, я видях. Седеше на високото столче до бара със Светльо Вокса и отпиваше от питието си.

Светльо ѝ шепнеше нещо на ухо – ясно какво може да шепне един музикант на едно дългокрако неземно с огненочервени, вълнисти коси до кръста, устни на тромбонистка и зелени очи като два сатъра.

Не бих казал, че ме удари индианската светкавица, но сатърите ми разцепиха мозъка като тиква.

...Ужасната ѝ, огромна липса. Невероятно самотен съм. Страхувам се от смъртта. Когато ходя по улиците, гледам да съм в близост до сградите: ако получа внезапен инфаркт, тялото ми да се опре до стената и да се смъква постепенно на земята, а не да пльосна като чувал и да си разбия физиономията.

Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, нямам стремежи, нямам смисъл. Ужасявам се от бъдещето, от старостта, от безперспективността. Равносметките са жестоки и разбиващи. Този свят и този живот са сън под наркоза. Аз съм зомби.

* * *

Онази вечер седяхме с Ина на високите столчета в бара, докато се зазори. Светльо великодушно ми отстъпи мястото си и изчезна някъде в тълпата. Музикантите се сменяха на подиума. Само Милинката бе несменяем. Сякаш искаше да изсвири от душата си цялата музика, която бе насъбрал там през дългите, лишени от екстаз години в луксозната пудриера Дания. Младоците също се качиха по едно време при него и бяха прекрасни.

За какво си говорехме, докато смучехме фалшивото шотландско уиски? Не помня вече. За обединена Германия, която слабо ме интересуваше, за живота в театъра, който не бих заменил за три обединени Германии, за абсолютно побърканата ситуация в България, която простаци и демагози наричаха „демокрация“, за работата ѝ в някакъв вестник, където тя била рекламен агент, и колко е трудно да склониш мутрите от банките да пуснат някой лев за реклама...

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
   1234
567891011
121314
15
161718
19202122232425
2627282930  

» Най-продавани