Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

13 парчета от счупеното време

13 парчета от счупеното време

Автор: Калин Терзийски

Дата на издаване:Май 2013

ISBN:978-954-28-1314-9

Страници:200

Корична цена:5 лв.


Това е книга, която вече е излизала. Така че… Но винаги има едно „но“. Първо – тя излезе през 2008-а, когато авторът є Калин Терзийски беше по-известен с това, че беше умиращ алкохолик, отколкото с това, че беше „уникално явление в българската поезия“ както го определи тогава Виктор Пас-ков. Освен това тогава излезе в тираж 100 бройки. И друго – новото издание на 13 парчета… въобще не съдържа същите 13 парчета. Само няколко от разказите от първото издание са останали в новото. 13 парчета от счупеното време събира тринайсет разказа на Калин Терзийски, които са плътен и богат портрет на неговия свят. И най-важното: Това ново издание съдържа всичките рисунки, които авторът е направил за първото издание. Тук са всичките на куп. И те са много…

ПРЕДГОВОР

Немного книги могат да се похвалят с това, че са спасили човек. Но ето тази – „13 парчета от счупеното време“, спаси един. Мен.

Преди шест години бях затънал в една от най-дълбоките дупки на света. Алкохолът беше мой брат, депресията – моя сестра. Спях през деня. Нощем мислех за смъртта. И пиех.

В някои дни пишех разкази. Приказки. Казваха ми, че нощем се смея насън. Но нали нощем не спях? Може или аз, или тези, които ми го казваха, да са се объркали. Но аз се смеех нощем. Сънувах рая. Там беше смешно. Винаги съм си мечтал да е смешно в рая.

И на сутринта се опитвах да запиша това, което съм видял по уличките на рая. Примерно – гущерчетата, които припичат на слънце сивите си бисерни гръбчета, и мишоците, които притичват с големи плодове в лапичките към златните си хралупки.

Тъжни години бяха тия – преди шест.

Имаше дни, в които бях по-ведър. В тях си мечтаех един ден да намеря сили и да направя нещата, които винаги съм искал. Нещата, които винаги съм искал да свърша в живота си. За да не ми е много мъчно, че съм го пропилял напълно, когато го напускам. Мислех си как бих могъл да порисувам. Цял живот съм искал да рисувам. Извиващи се линии – като на японеца от 18. век Хокусай. Или като на холандеца от 19. век Ван Гог. Да порисувам. Да прелее чашата ми и от горчивия живот да изтекат от нея няколко капки блажено изкуство.

На 38 бях почти умрял. Вече сънувах рая и през деня, и през нощта. Бутилката топла водка стоеше до леглото ми и аз треперех. Нямах много сили. Щеше да се наложи да умра едва-едва.

Но вече имах доста разкази и приказки. От тия, записаните в полусън – в денонощията. Малко от рая, малко от действителността.

Тогава ми се обади моята фея кака Ели. Тя, за разлика от повечето бели магьосници и феи, които имат фризьорски салони и сладкарници, имаше малка рекламна агенция. В нея работеше тя. И є помагаше един стар и мъдър индиански дявол на име Ачо. Само двамата. Егати рекламната агенция, ще речете. Ами това е. Магическа рекламна агенция.

И кака Еми ми предложи: „Я, вместо да умираш, вземи и направи една книжка“. И аз казах: „Хм“.

Но после се замислих. И с нейна помощ, с помощта на нейните кротки думи и убеждения, аз лека-полека събрах написаните в последните години магични и странни неща – писани от подземието. От ада, в който сънувах рая. А след това тя ми каза: „Вземи и направи по една рисунка“. „Защо?“ Попитах аз, защото си погледнах ръцете. И ги видях колко неудържимо и безпомощно треперят и не могат да държат даже чашата, камо ли перо и четка. „Защото ще сложим по една рисунка – уникална и неповторима, не напечатана, а рисувана на ръка – във всяка отделна книжка!“ – така каза кака Еми. И аз кимнах.

И седнах да рисувам. Бързо открих, че няма как да пиеш и в същото време да рисуваш магични рисунки. Можеш да пиеш и да умираш – и да рисуваш ужасни и мъчителни рисунки. Но приказни – не. Поне аз не можех. И малко по малко спрях да пия.

Изпивах сутрин само половин литър бяло вино, за да не треперя. И започвах да рисувам. Черта след черта. Като някакъв полумъртъв Енгър от Дианабад. Така за три месеца направих сто рисунки и след още два книжката беше готова. Всяка съдържаше по една уникална рисунка. И моите приказки за рая, писани от ада.

А аз бях жив.

Книжката беше само в сто екземпляра. И аз раздадох повечето на приятели. И те изчезнаха в чекмеджетата им. Но слава Богу и хвала на електрическото тяло, аз запазих копия от всичките рисунки – във вид на милиарди нули и единици. Примерно рисунката на Богородица с малкия Иисус изглежда така: 10010101000010111010... Шегувам се.

И сега – съвсем наскоро се сетих, че книжката, превърнала се в символ на моето чудодейно спасение, би могла да стане достояние на повече хора. Които също по някакъв начин искат и чакат чудодейно спасение. И попитах кака Еми: „Може ли да я преиздадем?“. А тя каза: „Да!“.

А от това „да“ до вратата на моите приятели от издателство „Сиела“ имаше само две-три крачки.

Едно, две, три...

 

ПП. А настоящата книжка съдържа събрани накуп всички рисунки, които в предишното стоекземплярово издание бяха разпръснати по една в брой. Мисля, че така е добре.


ИГРА НА АСОЦИАЦИИ

Седнахме и заиграхме – Аз, една Жена и едно Дете. Подредихме се в кръг, но как ли трима човека могат да се подредят в кръг? Нямам представа. А пък е смешно да кажеш за трима човека, че са се подредили в триъгълник. Както и да е! Подредихме се в нещо си и определихме посоката, в която ще си задаваме думите. Естествено – по посока на часовниковата стрелка. Правилата на тази игра са прости – първият казва на следващия дума, а той казва от своя страна това, което първо му идва на ум. Точно като при психоаналитиците – все едно някой Юнг е измислил тази игра. Но при нашата игра можеш да казваш не само една, а много думи. Освен това могат да се намесват с асоциации и другите участници. Имаш право да мислиш колкото си искаш, важното е да казваш всичко, което ти идва на ум. Можеш да мислиш и цял живот. Когато съм играл преди, неведнъж се е случвало някой от играчите да мисли и да казва каквото му дойде на ум за една дума през целия си живот. Цял живот! Примерно Сартър цял живот мисли за думата „погнуса“, а Камю за „чужденец“. А най-странен беше един съвсем обикновен човечец, който цял живот мисли и говори каквото му дойде на ум за думата „хляб“, която, струва ми се, не е трудна.

Та когато вече бяхме готови, удобно разположени под едно дърво, което ни пазеше от слънцето (ако сте забелязали, Слънцето дава живот на Земята, а хората кой знае защо все се крият от това, което дава живот – примерно от слънце, от дъжд, от вода, от огън), ние започнахме играта.

Първи бях Аз, защото бях в началото на нашия кръг, а пък бях и най-възрастен.

Аз се обърнах към Жената и казах: Любов!

Жената се замисли за секунда и започна:

– Нежност, сигурност, вярност – след това помисли още секунда и продължи: – силен и добър мъж, добро същество до теб, на което да се облегнеш в трудна минута... разбиране, добро отношение, искреност в отношенията, равни права, уважение, способност да се преодоляват конфликтите, толерантност... – Ние с Детето я гледахме с нарастваща досада, но Жената продължаваше: – между любовта и омразата има само една крачка, вечната любов, право на избор, вечна любов не съществува, съвременна връзка, никакво закрепостяване, разкрепостено мислене, експериментиране. – Жената говореше все по-бързо и се задъхваше: – моногамни мъже, задължителен многократен оргазъм, дълга любовна игра, G точка, уважение към женската сексуалност, безопасен секс, планиран секс, спонтанен секс, добър мъж, който знае кога жената има овулация, италианска кухня, италиански мебели, подаръци за всеки празник, възможност за творческа реализация на партньорите, равноправие, кавалерство, изненадващи жестове на привързаност като... някой хубав пръстен или бижу, букет цветя, романтични вечери с шампанско, мъж, който не пие... – Жената беше почервеняла. Тогава ние, Аз и Детето, като че се бяхме наговорили, изкрещяхме:

– Млъкни, мръсна кучко, ти чуваш ли се какво говориш?

Жената спря, отворила уста, погледна ни – първо мене, след това Детето – все едно гледаше летящи вградени гардероби и накрая задавено каза:

– Защо нарушавате правилата на играта?

– Защото ти прекаляваш, идиотко! – извиках.

– И говориш глупости – каза Детето, – противоречиш си непрекъснато.

– Ти пък какво разбираш? – замахна заплашително към него Жената.

– Хе – презрително я погледна Детето, – аз съм продукт на любов, така че не ми се прави на...

– Ти, мърльо, си продукт на това, че мръсникът, който седи до тебе, не използва презервативи, а аз бях пила прекалено много.

– Вярно ли? – погледна ме Детето.

– Мм да! Вярно е... – казах Аз, гледайки встрани.

– Вие и двамата сте свине! – каза Детето.

– Не позволявам да говориш така на родителите си! – кресна Жената.

– Гледай си работата! – изсмя се Детето.

– Пикльо, нахалник... чудех се на кого приличаш толкова много – ти приличаш точно на баща си! – злобно викаше Жената.

– Преди казваше, че прилича само на тебе – подиграх и се Аз.

– Глупости, глупости! – почервеняваше все повече Жената.

– Аз не говоря глупости, глупавата си ти! – продължих да я дразня аз.

– Аз не искам да имам такива родители... много съжалявам, че съм се родил – намеси се със зъл, непримирим глас Детето.

– Млъкни – извикахме Аз и Жената.

Така продължихме доста дълго време. Правехме асоциации с думата Любов. Получаваше се много добра игра!

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13141516171819
202122232425
26
2728293031  

» Най-продавани